Големина на текста:
ХРИСТО БОТЕВ “МАЙЦЕ СИ”
Стихотворението “Майце си” е първата печатна Ботева творба. Писана в Русия и посветена на най-
близкия човек, тя е вълнуваща изповед на младата личност, неосъществила мечтите си, разочарована от
сблъсъка с враждебния свят.
Предизвикана от носталгията на младия Ботев, откъснат от родината си като ученик в Одеса,
творбата поставя проблема за трагизма на нравствено извисената личност, чиито духовни хоризонти не
съвпадат с патриархалното светоусещане. Нейните светли въжделения и помисли остават неразбрани от
другите. Объркан и раздвоен, героят търси спасение от духовната изолация и отчуждението в прегръдката на
майката – символ на родовите опори и патриархални ценности, които могат да върнат изгубените любов и
вяра. Разривът между мечти и действителност води младия човек до трагични обобщения за смисъла на
човешкия живот и нуждата от човешка близост и съпричастие в него. Това е пътят на болезненото личностно
съзряване на един неспокоен търсещ дух, разпъван между повелите на рода и личния избор, дръзнал да наложи
своята воля в противостоенето на съдбата.
Обречен на скиталчество далеч от дом и родина, лирическият герой се обръща с топлото “мале” към
най-близкия до сърцето си човек, за да излее натрупаната болка и зададе съдбовния въпрос:»Ти ли си , мале,
тъй жално пела,/ти ли си мене три годин клела». Трагично съкровените тонове на жалната майчина песен се
преплитат с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчина клетва, санкционираща престъпването на
патриархалните норми. Изстраданото наказание /”та скитник ходя злочестен ази”/ се приема като съдбовна
определеност и справедливо възмездие за разкаялия се “блуден” син, който не престава да търси отговор за
своята самотност и обреченост във възможни провинения – “бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с
дълбоки рани”. Поредицата от реторични въпроси в първите две строфи на творбата пресъздават усещането за
прокълнатост – свещената майчина клетва , както и повяхналата младост са възможните наказания за най-
тежките грехове. Но лирическият герой не открива у себе си вина, оправдаваща страданието. То е изкупление
за невписването на Аз-а в битийния ред на патриархалната общност, знак за една пробудена индивидуалност.
Самотната неразбраност на героя е породена от неговия нравствен максимализъм, изразен във
високия идеал, който макар и неназован пряко, звучи подтекстово като повеля на времето. Надрасъл тесния
патриархален свят, затворен в драматизма на собствените си преживявания, самотникът не среща съпричастие,
вълненията му остават несподелени: » Приятел нямам/да му разкрия що в душа тая;
Скиталчеството и самотата на Ботевия лирически персонаж поставя проблема за различността от другите,
който е основен тематичен център на модерната поезия. На границата на прехода между патриархално и
революционно съзнание героят изживява драмата на изключителната личност, която не намира в
действителността потвърждение на своите идеали. Страданието на самотника слага доминантата на
изживяването в пълното отчаяние и безверие:»Но тука вече не се надявам/тебе да любя: сърце догаря!».
Съзнанието за неизживения живот и рано похабената младост предизвиква мрачни размисли. Богатата
метафоричност на текста постига широка гама от поетични внушения. Символиката на угасналия огън
отвежда към идеята за умъртвената жизненост на един борбен дух, преживял най-страшната драма – краха на
мечтите и надеждите си.
Въжделенията на героя за човешко общуване, духовна близост и съпричастие остават напразен блян.
Мотивът за несбъднатите мечти изпълва изповедта на страдащия самотник с трагично предопределена
раздвоеност. Разкъсван между синовната обич и разкаянието, между патриархалното и индивидуално
самосъзнание, героят споделя:
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама
сила усещах – що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!
Внушението за неосъщественост на желаното се налага от фолклорното название “желби” и от
пространствената метафора “яма”, която носи представата за гроб, за трагичен край, за дълбока необозримост,
погълнала високите стремления на героя.
Съдбовната прегръдка между майка и син отвежда към библейския мотив за завръщането на блудния
син и разкаянието му пред близките : “Една сал клета, една остана/ в прегръдки твои мили да падна”.
Състоянието на отчаяние и самотност , на загубени “любов и вяра”, на безнадеждност и отчужденост от света
подтиква героя към мрачни трагични обобщения. В личната си безпомощност и обезвереност индивидът
отново търси връзка с рода и семейството, с изгубените патриархални ценности и нравствени опори: “Освен
тебе , мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”/ Озарено от здравата духовна връзка между майка и
син, пространството на самотата и безверието, на изгубения жизнен смисъл и опора, се превръща в реалия на
1
изгарящия копнеж по щастие, в отчаян опит за спасение чрез връщане към родовото , изконното,
традиционното. Поетическите формули, взети от фолклора /”клета”, “горкана”/ изграждат образа на
единствения близък човек, пред когото героят изплаква съкровено преживяното в “душа страдна”.
Развръзката на драматичния конфликт в края на стихотворението също е повлияна от фолклора.
Внушението за съдбовна обреченост е допълнено от порива за сливане с родното, символ на което е
прощалната прегръдка с най-близките:»Баща и сестра и братя мили/аз да прегърна искам без злоба».Трагизмът
на обобщението във финала е подчертан и от рамковата композиция на творбата. Първите и последните две
строфи, които носят еднаква синтактична конструкция /синтактичен паралелизъм и анафорично повторение/,
имат за цел да оградят смислово изповедта, да я затворят и изведат извън света, така както остава неразбрана
и затворена душата на страдащия самотник.
Стихотворението “Майце си” е мъчителен и тревожен размисъл за съдбата на родолюбивия
българин, останал самотен и неразбран, разкъсван между патриархално и революционно съзнание, между
идеал и действителност. Надрасъл духовно времето си, готов да посвети живота си на другите, Ботевият
лирически герой търси пътя, по който да приобщи високите си нравствени търсения към повелите на
историческото време.
ХРИСТО БОТЕВ “КЪМ БРАТА СИ”
Писано през 1867 г., вероятно започнато в родния Калофер, а довършено в Румъния през есента на
същата година, това стихотворение дописва емоционалното състояние на героя от “Майце си”. Заглавието
посочва адресата като възможен събеседник, но текстът отбелязва неговото отсъствие.
Творбата е елегия с иронични и саркастични елементи, представяща изповед на един призоваващ към
благородна кауза, но не срещащ отклик глас. Тя е трагична констатация за несъстоялото се духовно братство,
за разрива между питащия брат и безмълвните негови събратя. Изстрадващ нямата мъртвина и апатията към
народната съдба, лирическият герой стига до прозрението за осмисления живот, за осъзнатия дълг към народа.
Още началните стихове на творбата разкриват конфликтът между лирическия Аз и другите. Това е
сблъсъкът между живата страдаща душа и безмълвните “глупци неразбрани”, представен с директен изказ
на причините, довели до тежкото състояние на Аз-а . В този свят героят не среща братска подкрепа,
разбиране и човешко съпричастие.
Тежко,брате, се живее
между глупци неразбрани,
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани”
Между Аз-а и другите липсва диалог поради неспособността на призования съмишленик да се вслуша
в народното страдание. Героят изстрадва самотата си в неразбраност, осъзнава своето избраничество,
разпъван е между любовта и омразата. Страданието е предизвикано от неразбирането, безразличието на
“душа няма”, от изгубената връзка между две души, едната разпъната от страданието /“Мечти
мрачни,мисли / бурни са разпнали душа млада”/,а другата – неоткликваща на емоциите, затворена в
мълчаливо неразбиране на другия, на неговите “мечти мрачни” и “мисли черни”, нежелаеща диалог с него.
Антитезата “любов-омраза в стиховете:
Отечество мило любя,
неговият завет пазя
но себе си ,брате,губя,
тия глупци като мразя
предава разочарованието на лирическия герой, разрива между откликващото сърце и безразличието на света,
душевните му терзания между обновителната сила на любовта и разрушителната енергии. Трагизмът на
самотника е внушен от повторените отрицателни местоимения нищо”, “никой”, които предават болката от
неслучилото се братско съпричастие. Оксиморонът “мечти мрачни” засилва песимизма и предава трагизъм на
изживяванията.
Споделил самотата на прогледналия в един робски свят, героят не достига до трагични обобщения,
защото е открил пътя за приобщаване и преодоляване на самотата, за превъзмогване на отчаянието и
безнадеждността. Във финалната част надделява оптимизмът от прозрението за непостижимата радост от
общуването . Отзивчивото сърце, в което отеква “плач из народа” , изстрадва своята самота във враждебния
свят, но не стига до отчаяние , както в елегията “Майце си”, а осмисля човешката си болка като дълг пред
общността, като съпричастие към народната съдба, преоткрива своята житейска мисия въпреки
разочарованието и болката от безразличието на другите. Парафраза“глас божий-плач народен”- /парафраза/-–
поставя проблема за осъзнатия дълг към народа.
2
Стихотворението “Към брата си” е първата Ботев творба, в която лирическият герой ведно с
изплаканата болка и разочарование от мъртвината на робския свят, споделя и своята преоткрита житейска
мисия на човек , обрекъл съдбата си на осъзнатия народен дълг.
ХРИСТО БОТЕВ “ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
Всяка Ботева творба е една изстрадана болка, едно мъчително търсене на истината за света и мястото
на човека в него. Свързано с дълбоко интимни преживявания, стихотворението „До моето първо либе”
разкрива богат и сложен духовен свят, в който доминират възвишени общочовешки ценности и идеали.
Осъзнал предишните си грешки и заблуди, лирическият герой се изправя пред проблема за
личностната си реализация и себеутвърждаване. Приел свободата като върховна изява на човешкия дух,
борецът се отказва от любовта си в името на дълга пред поробеното отечество. Ограбена и опустошена от
робството, неговата душа не може да се превърне в храм на любовта, да се отдаде на омаята на любовната
песен. Тя е подвластна на друга песен, на екота на революционната борба, в която смъртта е героична
себеизява и връхна точка на личностно утвърждаване.
Отхвърлил мъчителния спомен за миналото, лирическият Аз се отърсва от тесния затворен свят, в
който е бил „роб” на любовта, заплатил с човешкото си достойнство любовното вълнение от „поглед мил” и от
„въздишка. Традиционният образ на социалната несвобода е сведен до робуване на личните преживявания,
безумието е нравствена оценка, предизвикана от преобърнатите стойности и унизените чувства. В мислите на
героя се преплитат жалбата за неизживяна младост :”млад съм аз, но младост не помня”/ и ужасът от
примитивния еснафски свят на роба , който ограничава човешките пориви. В него любовната песен е
„отрова”, а любовната привързаност – „вериги” и „полуди”. Затварянето в този лишен от хоризонти свят
обезсмисля битието, превръща го в „презрян” свят, в който светлите чувства са принизени „в калта”.
Решително отхвърлил заблудите на своето минало, лирическият герой е готов да жертва любовта си,
защото тя не е в съзвучие с повелите на времето – „не чува” „как плачат сиромаси”, „как стене гора и шума”,
„как ечат бури вековни”. Това са величествените символи на назряващия народен бунт срещу страданието и
робството, превърнал се в знаме на възрожденската епоха. Като отзвук на нейните идеи категоричният
призивен глас на героя преосмисля любовта и я подчинява на дълга пред народа: “Забрави ти онез полуди,/в
тез гърди веч любов не грее”. Любовта е невъзможна в този свят на робско страдание, / И не можеш я ти
събуди /там, де скръб дълбока владее”/,тя не може да стопли „сърце зло в злоба обвито”. Изграден върху
опозицията любов-омраза, поетическият текст носи внушение за погубените нравствени устои на личността. В
гърдите, изстинали за любовта, се заражда пагубната страст на злобата и омразата. Страданието превръща
човека в роб на злите сили. Попаднала в мрачната стихия на злобата, личността няма морални импулси за
любов. Удвоеният корен на злото в етимологичната фигура „зло в злоба обвито” всява ужас с невъзможността
да се напуснат границите на човешкия нравствен закон, да бъде превърната човешката духовност от естествена
обител на любовта в свърталище на демонични стихии и низки страсти.
Заклеймил поведението на безразличие към народното страдание, героят осъзнава робството като свят
на нравствено обезличаване, който поставя на изпитание моралните сили на човека. Със силата на реторичните
въпроси, стряскащи със своята настоятелност, той е опитва да направи любимата своя съмишленица: “Но
чуйш ли как пее гората?Чуйш ли как плачат сиромаси?”Тя трябва да бъде изведена от любовния унес, да
забрави ненужната „песен любовна” и да намери ново вдъхновение в болките и копнежите на своя народ.
Нейната песен трябва да се слее с песента на гората, с воплите на народното страдание, с бунтовния екот на
бурята, за да разкрие страшната истина за робското битие, в което „брат брата продава”, „гинат сили и
младост”, „плаче сирота вдовица”, теглят без дом дечица”. Изреждането на изразителни глаголни форми
сгъстява напрежението и подготвя за решителния нравствен императив, поставен пред любимата – „запей, или
млъкни, махни се!” Единственото условие, което прави възможна любовта е споделеността на пътя на
любимия. Доказателство за неговия труден, но достоен избор е съчеталият силата на синекдохата и
хиперболата стих „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне”.Символът „сърце” тук носи различна смислова
натовареност. Това не е студеното и отхвърлило любовта „сърце зло”, не е страдащото „сърце ранено”. Това е
изпълненото с революционен порив сърце, което се домогва до най-високият полет на човешкия дух, устремен
към свободата.
Революционната борба е видяна в нейната апокалиптична и мрачна романтична еуфория- „Там...там
буря кърши клонове/ а сабля ги свива на венец”.Повтореното наречия „там” очертава жадуваното
пространство на подвига, в който личността ще постигне най-истинското си човешко призвание. Картината на
революционната буря символизира титаничния сблъсък със злото. Нейната стихия поражда сладостни
копнежи за достойна героична смърт. В този миг на пълно себеотдаване Ботевият лирически герой сякаш се
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
КОМЕНТАРИ
(1-10 от 1)
Samar75 написа на 20 ное 2012 ОТГОВОРИ
ученичка на 18 години от Хасково , Професионална гимназия по туризъм
Много ми помогнаха тези анализи. Благодаря на този който ги е качил!! )
Последно сваляне: на 20 ное 2012
 
Домашни по темата на материала
дебат ми трябва моля ми помогнете
добавена от herunova_1973 19.05.2017
0
2
имам да определя какво научавам от текста за обществото от радини вълнения
добавена от stefcheto_rumenova 15.05.2017
0
1
ролята на песента в разказа по жътва?? помощ за утре е!!
добавена от rosenova_1981 23.04.2017
0
4
Помощ за днес е !!!!!!
добавена от raya.spasova 03.05.2017
1
10
Моля ви някой, който наистина знае да ми помогне, защото тази задача е от голямо значение за мен!Моля ви...
добавена от zeli_1956 29.03.2017
1
4
Подобни материали
 

Човек- литературно есе

21 окт 2007
·
257
·
1
·
339
·
9

Човекът е най-висшето творение на природата, поне до този момент и поне в неговите представи. Да си човек не е лесно...
 

“Българи от старо време”

19 фев 2006
·
5,262
·
1
·
394
·
28

Анализ на произведението.
 

Какво е добротата?

22 окт 2007
·
518
·
1
·
137
·
543
·
20
·
5

Човек показва добрина, когато го е грижа за другите. Какво ще ти коства да подадеш ръка на човек в нужда?
 

Аз и другите - есе

28 ное 2007
·
300
·
1
·
306
·
159
·
6
·
3

”Цената на богатството узнаваш, когато го придобиеш, а цената на приятеля- когато го загубиш”.
 

Песен за човека

11 дек 2007
·
1,566
·
2
·
358
·
624
·
71
·
6
·

Стихотворението "Песен за човека" се е превърнало в емблема на Вапцаровото творчество, защото тъкмо тук изпъква новото схващане за човека....
 
Онлайн тестове по Литература
Тест по БЕЛ за 12-ти клас
изпитен тест по Литература за Ученици от 12 клас
Тестът включва 15 въпроса по български език и литература и е предназначен за ученици от 12-ти клас. Някои от въпросите имат повече от един верен отговор.
(Лесен)
14
16
1
5 мин
18.10.2016
Тест по Литература за ученици от 8-ми клас
изходен тест по Литература за Ученици от 8 клас
Тестът е изходен за 8-ми клас. Съдържа 10 въпроса от изучените произведения по Българска литература. Всеки въпрос има само един верен отговор.
(Лесен)
20 минути
10
46
1
15.11.2016
» виж всички онлайн тестове по литература

Анализи за матура по БЕЛ

Материал № 902570, от 04 ное 2012
Свален: 2,360 пъти
Прегледан: 4,950 пъти
Предмет: Литература
Тип: Анализ
Брой страници: 84
Брой думи: 53,100
Брой символи: 335,369

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Анализи за матура по БЕЛ"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Миглена Драганова Хубенова
преподава по Литература
в град Пловдив
с опит от  10 години
6

Христина Мейфеър
преподава по Литература
в град Карлово
с опит от  5 години
17

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения