Големина на текста:
Тема 5
ОСНОВНИ ГЕОГРАФСКИ ЗАКОНОМЕРНОСТИ. ШИРОЧИННА ЗОНАЛНОСТ
Диференциацията на земната повърхност (епигеосферата) на ландшафти (или
геосистеми) от различен порядък се определя от различните условия на развитие в
отделните й части. Тази дифренциация се осъществява на регионално или на локално
(топологическо) ниво.
Регионалната диференциация се осъществява от съотношението на два главни
външни по отношение на епигеосферата енергетически фактора – лъчистата енергия на
Слънцето и вътрешната енергия на Земята. Тези два фактора се проявяват
неравномерно както в пространството, така и във времето. Специфичното проявление
на единия или другия фактор води до проявата на зоналността или азоналността.
Широчинна зоналност - това е закономерно изменение на физикогеографските
процеси, компоненти и комплекси от екватора към полюсите. Първата причина за
проявата на зоналността е неравномерното разпределение на късовълновата радиация
на Слънцето по ширина вследствие на кълбообразната форма на Земята и изменението
на ъгъла на падане на слънчевите лъчи. Това е причината на различни точки на Земята
да пада нееднакво количество лъчиста енергия. Т.е. причините са две: 1/ лъчистата
енергия на Слънцето и 2/ кълбовидната форма на Земята.
Радиацията на Земята теоретично би имала идеална крива, но в действителност
това не е така, защото се проявяват редица външни фактори, астрономически,
природни. Единият от тях е отдалечеността на Земята от Слънцето. Колкото по-
отдалечен е един обект от Слънцето, толкова потока от лъчиста енергия отслабва и
различията между полярните и екваториалните ширини губи своето значение. И
обратно – когато един обект е много близо до Слънцето, зоналността също се губи
поради много високата температура. И в двата случая водата не може да се използва в
течно състояние. В това отношение (за проявата на зоналността) Земята се намира в
най- „удобното” положение спрямо Слънцето.
Масата на Земята също влияе на зоналността, макар и косвено, като задържа
атмосферата. Последната е важен фактор за трансформацията и преразпределението на
слънчевата енергия. Важна роля играе наклона на земната ос към плоскостта на
еклиптиката (голям кръг от небесната сфера, по който става видимото годишно
движение на Слънцето) (66,5
о
) , от което зависи неравномерното разпределение на
слънчевата енергия по сезони, което много усложнява зоналното разпределение на
топлина и влага. (Ако земната ос бе перпендикулярна на еклиптиката, то всеки паралел
би получил през годината почти еднакво количество слънчева топлина и тогава
нямаше да има сезони.)
Денонощното въртене на Земята около оста й предизвиква отклонение на
телата в северното полукълбо надясно, в южното – наляво, което допълнително
усложнява зоналността.
Земната повърхност е неравномерна по своя характер – наличие на суша и
океани, различия във веществения състав, разнообразния релеф и други разрушават
математическия модел на зоналността. От своя страна слънчевата енергия е основна
енергия за всички физични, химични и биологични процеси на земната повърхност – те
имат зонален характер. Но самият механизъм на зоналността е много сложен поради
различната среда, в която протичат процесите, в компонентите и ландшафтната сфера.
Първият резултат е неравномерното разпределение на радиационния баланс.
Той е с най-големи стойности на 20-30
о
с. и ю.ш., а не на Екватора, където има висока
облачност. Радиационният баланс също зависи от характера на подстилащата
повърхност. Той е по-малък над сушата, защото тя има по-висока отражателна
способност, отколкото океаните и моретата.
Важно следствие от неравномерното широчинно разпределение на топлина –
това е зоналността на въздушните маси, циркулацията в атмосферата и
влагооборота.
На тази основа са отделени 4 зонални типа въздушни маси – екваториални (топли и
влажни), тропични (топли и сухи), бореални или маси на умерените ширини (прхладни
и влажни); арктически и антарктически (студени и относително сухи). Неправомерното
нагряване, вследствие на което се получава различно атмосферно налягане предизвиква
нарушения в термодинамическото равнонвесие на тропосферата и циркулацията на
въздушните маси. Ако Земята не се върти около своята ос, циркулацията в атмосферата
би имала меридионален характер.
Важно е да се отбележи, че въртеливото движение създава 4 зонални типа
въздушни маси за всяко полукълбо:
а/ екваториална – обща за двете полукълба, ниско атмосферно налягане,
вертикални въздушни потоци
б/ тропични – високо налягане и източни ветрове
в/ умерени – понижено атмосферно налягане и западни ветрове
г/ полярна – понижено налягане и източни ветрове
Между тези зони са установени 3 преходни – субекваториална, субтропична и
субарктична. При тях типа циркулация се сменя по сезони за съответното полукълбо.
Всичко казано до момента показва, че атмосферната циркулация е мощен
механизъм за преразпределението на топлина и влага по земното кълбо.
Овлажнението, което съществува в географската обвивка, зависи не само от
постъпилите валежи, но и от изпарението. За да може ландшафта да функционира
нормално е определен показателят изпаряемост (това е количеството вода, което може
да се изпари от земната повърхност, но това е теоретичен показател). Изпарението е
друго - това е фактически изразяващата се влага и тя е зависима от количеството на
падналите валежи към годишната величина на изпарение и може да служи като
показател за климатичното овлажнение – той е създаден от Г.Н. Висоцкий през
1905г. Иванов (1948) доразработва коефициента и установява, че К е по-голям от 1 в
тундрата; лесостепта – 1-0,6; степ- 0,6-0,3; полупустини – 0,3-0,12 и в пустините – под
0,12. Там, където коефициентът К е ~ 1, има най – голяма биопродуктивност в
ландшафта.
Будико и А.А. Григориев извеждат показателя радиационен индекс на
сухота:
R / L.r , където: R – годишен радиационен баланс; L – скрита топлина на изпарение; r –
годишна сума на валежите.
Той съвпада в общи черти с ландшафтните зони. От този индекс зависи интензивността
на много физикогеографски процеси. Зоналните изменения на топлина и овлажнение
могат да набележат няколко главни климатични пояса по съотношението на
топлообезпеченост и овлажнение:
- студени и влажни – на север и на юг от 50
о
г.ш.
- топли (горещи) и сухи – между 50
о
и 10
о
г.ш.
- горещи и влажни – между 10
о
с. и ю.г.ш.
Зоналността зависи не толкова от средното годишно количество на топлина и влага, но
и от техния режим, т.е. от вътрешногодишното им разпределение (на екватора има 1
сезон, а на умерените ширини - 4). Това разнообразие се проявява по следния начин:
екваториална зона – два несилно изразени максимума на валежите; субекваториална –
ясно изразен летен валежен максимум; средиземноморието – зимен максимум; умерена
зона – равномерно, но с изразен летен максимум и т.н.
Климатичната зоналност проявява своето влияние във всички географски
явления: оттока и хидроложкия режим, грунтовите води и техния режим; при
образуването на изветрителна кора и зонирането на почвата; миграцията на веществата;
организмовия свят. При последния зоналността има най-ярко изражение. Не случйно
ландшафтните зони са получили наименованията си от растителността. Докучаев
определя зоналнотта като „световен закон”.
Зоналността се проявява при формирането на различните форми на релефа
– т.нар. екзогенни процеси, които са свързани с прякото или косвено участие на
слънчева енергия – изветряне, ледникова дейност, ерозия и т.н, т.е. скулптурните
процеси. Дори и карстовите процеси, които се смятат за „азонални” , имат опредлена
зоналност. В Средиземноморието карстът е дълбок, с бързо развитие на процесите; в
умерените ширини не са така изразени карстовите форми, а в тундрата – върху
карбонатни, скали има зачатъци на такива форми на релефа. По същия начин
зоналността се проявява и при дълбоко залягащите артезиански води, като слънчевата
топлина влияе върху техния химизъм.
В заключение може да се каже, че зоналността е универслана географска
закономерност, която се проявява при всички ландшафтообразуващи процеси и при
разпределението на ПТК или геосистемите по земната повърхност. Ландшафтни зони е
имало още от архая, но днешните са формирани вероятно през палеогена или
кватернера (след заледяванията), като най-стара и запазена зона е екваториалната, а към
полюсите те подмладяват своята възраст.
Тема 6
ОСНОВНИ ГЕОГРАФСКИ ЗАКОНОМЕРНОСТИ. МЕРИДИОНАЛНА
ЗОНАЛНОСТ И ВИСОЧИННА ПОЯСНОСТ
1. Меридионална зоналност
Ландшафтно-географското следствие на континентално-океанкската циркулация
на въздушните маси е много разнообразно. Затова е установена и смяната на
растителните съобщества, почвените типове, животинския свят от океаните към
вътрешността на континента. Тези изменения са наречени първо меридионални зони,
но в последствие се приема термина секторност. Тя също е географска закономерност,
както зоналността и между тях има аналогия. При зоналността главна роля играят
топлината (топлообезпечеността) и овлажнението, докато при секторността –
овлажнението. Например секторността в умерените ширини.
Между зоналността и секторността има сложни взаимоотношения и в известна
степен те са взаимнообусловени. Това е защото континентално-океанския
твъздухообмен има не само меридионален характер, но въздушните маси имат и
паралелно и субпаралелно направление. Друго интересно е, че секторността „сече”
географските зони.
Ландшафтните зони остават непрекъснати само тогава, когато в определена
широчинна ивица се запазват еднотипни условия на топлообезпеченост и овлажнение.
Секторните изменения на континенталността на климата се изразяват във варианти на
зоната / секторни.
Всичко казано за зоналността и секторността създава условия за образуването на
система от ландшафтни зони. Под последното се разбира непрекъснат ред от
ландпафтни зони (зонален спектър), присъщ на един или друг дължинен сектор от
сушата. Отделят се основно континентални и приокеански . За първия са характерни

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Ландшафтознание

Диференциацията на земната повърхност (епигеосферата) на ландшафти (или геосистеми) от различен порядък се определя от различните условия на развитие в отделните й части...
Изпратен от:
aneliq123456
на 2011-06-25
Добавен в:
Лекции
по Физическа география и ландшафтознание
Статистика:
73 сваляния
виж още
Изтегли
 
 

Ландшафтознание

Материал № 709451, от 25 юни 2011
Свален: 73 пъти
Прегледан: 79 пъти
Предмет: Физическа география и ландшафтознание, География
Тип: Лекция
Брой страници: 6
Брой думи: 2,367
Брой символи: 15,645

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Ландшафтознание"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала