Героите на повестта „Крадецът на праскови” между
пленничеството и свободата
(ЛИС)
Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” е история за
една романтична, но невъзможна любов, изживяна сред ужасите на
войната. Действието се развива в началото на 20 век в условията на хаос
и нищета. Бедност, глад и болести съпътстват живота на търновци и на
всички българи през Първата световна война. Хармонията в света на
героите е нарушена. Всички стават пленници на ужасната
действителност, впримчени в обръча на една безсмислена война.
На фона на това мрачно време изгрява една истинска любов, която
единствена успява да разчупи оковите на безрадостния делник и да
стопли две сърца, жадуващи да са свободни. И именно омразата,
жестокостта и агресията, чиято висша форма е войната, се
противопоставя на най-красивото човешко чувство - любовта.
Макар авторът да представя героите си по времето на антихуманното
зло, акцентът не пада върху военния сблъсък, а върху драматичните
преживявания на персонажите, предизвикани от дълбоки интимни
пориви. Но за да съществува такава силна , истинска и всеотдайна обич
между двама влюбени, човек трябва да бъде свободен и да следва
сърцето си. Той не трябва да бъде пленник, защото тогава мечтите и
най-съкровените чувства са затворени и обречени на самота и нещастие.
За съжаление, такава е съдбата на героите Иво-обречен да търпи
униженията на военнопленник в чужда страна, и Елисавета-
пропиляваща живота си в скука и безделие, лишена от всякакви радости.
Случайното запознанство на гладния военнопленник и полковнишката
съпруга събуждат неосъзнатия порив за свобода. Свободния човек има
право на избор, а избирайки, той се докосва до щастието, защото е
последвал пътя, предначертан от вътрешния му глас. Познал
емоционалните чувства и щастието, той спокойно може да живее
пълноценно до сетния си дъх.
Елисавета е пленница много по-дълго от своя любим. Откакто се е
омъжила за съпруга си, тя е негова собственост, една украса на дома, на
която не е дадена нито любов, нито утехата да стане майка. „В
самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно
това неизказано чувство на отчаяние и на малоценност, което измъчва
безплодните жени пред прага на старостта.” Tя е пленница на
обществения морал и родовите закони, защото е възпитана „в духа на
тогавашния непреклонен, прост и жесток морал”. Героинята не би
позволила на разума и на патриархалното си възпитание да я откажат от
греха на изневярата. Още повече, че при нея тази стъпка встрани от
общоприетото й дава не само радост и удовлетворение, но и възможност
да разбере смисъла на свободата, защото за първи път в живота си тя
обича. Чувства се все по-независима, самоуверена. Разумът й говори
едно, а думите й изричат онова, което и диктува сърцето.
Любовта носи промени и за Иво. Единствено копнежът по любимата
му осмисля затворническото му битие и му дава сили да преодолява
изпитанията, да не забравя в условията на пленничеството, че е човек.
Елисавета и Иво жадуват за всичко онова, което войната е разрушила-
любов, щастие, духовна свобода, безгрижен живот. До сега всичко това
им е било чуждо, но макар и за кратко, те успяват да се измъкнат от
затворения, мрачен, студен свят. Успяват да изживеят пълноценно
всички онези мигове, за които са мечтали цял живот. Откопчват се от
еднообразието и се впускат в едно авантюристично приключение, за
което жертват дори живота си. Тайните срещи на двамата влюбени ги
карат да забравят рутината на тяхното ежедневие. Отвеждат ги далеч от
телените огради, отвеждат ги там, където могат да се чувстват свободни
и обичани.
В повестта на Емилиян Станев възмездието идва със смъртта. Но и за
двамата влюбени, независимо как е предизвикана, тя е спасение,
свобода, възможност да запазят любовта си. С това писателят доказва,
че копнежът към свобода не може да бъде потиснат, забранен или
унищожен, защото да спреш да го чувстваш, значи да престанеш да
бъдеш човек.
Таня Господинова
(
