Големина на текста:
Tехниката на речта се явява като специалния случай на регулирани начини на
поведение, което дава нещо да се разбере, маркира, съдейства за съгласието или
предизвиква противоречия. Едно мълчание, едно привидно въздържание в някакъв
контекст на поведение може да бъде толкова реторическо колкото и един прочетен по
предписание призив към народния гняв, а платоническият диалог не е по-малко
склонен към реторика, отколкото софистичното поучение, срещу което той
литературно е възправен. Реториката е, дори и под прага на говоримото и писаното
слово, форма като средство, правилност като орган. НИЦШЕ може и да не е бил прав с
констатацията, че борбата на Платон срещу реториката трябва да се разбира като
продиктувана от завистта му за нейната влиятелност, но той със сигурност има право,
когато на същото място казва, че гърците са изнамерили с реториката ‘формата в себе
си’.
Двете големи отрицания на Платон, това на атомизма и това на софистиката, са били
много по-влиятелни отколкото догматичните позиции на неговата, наречена
“платонизъм” и поради това установима, история на въздействието. Философското
предпочитание към семантичните съотношения на езика има за следствие непрестанна
чувствителност към прагматичното схващане за езика на реториката, която се обръща
само епизодично в полза на реториката, когато във форми на схоластиката понятийният
език допуска отношението му към нещата да стане недостоверно. Защото твърдението
на платоновия СОКРАТ, спадащо към тривиалните образователни положения, че
добродетелна е знание, превръща в норма на поведението очевидността вместо
институцията. Едва ли някой ще иска да оспорва, че с това той формулира един идеал,
без чието, кога бодро, кога унило преследване, не може да бъде мислена европейската
традиция. Но също така е вярно, че той задава прекомерно изискване, по петите на
което следват откази – като се започне от катастрофалното противодействие, на което
се натъква учението за идеите в самата школа на Платон чрез избухването на
академичния скептицизъм едва столетие след смъртта на основателя й, и завършвайки с
онова, което Ницше е характеризирал като нихилизъм. Философията на абсолютните
цели не легитимира теорията на средствата, а я потиска и задушава. Етиката, която
изхожда от недвусмислената очевидност на доброто, не оставя простор за реториката
като теория и практика на повлияването върху поведението при предусловието, че
очевидността на доброто е недостъпна. Това се отнася и за заложената и подета в
рамките на реториката “антропология”; като теория за човека извън идеалността,
напуснат от ясната и отчетлива очевидност, тя е загубила възможността да бъде
“философска” и става последната и закъсняла дисциплина на философията.
Антропологическото значение на реториката най-лесно добива очертания на фона на
доминираща от античността насам метафизика, имаща космологически проект: идеите
изграждат един космос, на който подражава явяващият се свят. Човекът, бил той и
засега с толкова благоразположение поместен в средата на цялото като зрител, все пак
не е чисто изключение, а по-скоро представлява пресечна точка на чужди реалности,
една композиция – и като такава той е проблематичен. В модернизирания пластови
модел просъществува мисълта, че у човека са се стекли неща, които не си схождат.
Принципно тази метафизика твърди, че мислите на човека биха могли да бъдат и на
един бог и че, онова което го движи, може да е движещото на определена небесна
сфера или животно. Застава се пред едно усложняване на иначе съвсем чисто
представящата се и пряко регулираща се природа, което може да се обясни на първо
1
приближение като сблъсък или като смесване на хетерогенни елементи; следователно
тогава, проблемът на поведението е да се насочи към един от тези елементи
господството над другите, един вид да се установи субстанциална последователност.
Накратко: общо взето метафизическата традиция няма какво особено да каже за
утвърждаващия се като уникален човек. Това е удивително, но е тясно свързано с
философското прогонване на реториката. Защото реториката изхожда от това и само
това, в което човекът е уникален, и то не тъй като езикът е негова специфична
характеристика, а защото езикът в реториката се явява като функция на едно
специфично смущение у човека. Ако искаме да изразим това смущение на езика на
традиционната метафизика, то трябва да кажем, че човекът не принадлежи към космоса
(ако него изобщо го има) – и то не поради някакъв трансцендентен излишък, а поради
определен иманентен недостиг: недостигът на предварително дадени, изготвени
структури на нагаждането и регулации за една взаимосвързаност, която заслужава да
бъде наречена “космос” и в рамките на която нещо определено може да бъде наречено
част от космоса. В езика на модерната биологическа антропология човекът също е едно
упаднало от постиженията на природния ред същество, за което действия трябва да
заместят регулаторите, които му липсват, или които трябва да коригират, които са
допуснали ератическа неточност. Действането е компенсация за “неопрделеността” на
съществото човек, а реториката е напрегнатото производство на онези съгласувания,
които трябва да дойдат наместо ”субстанциалната” наличност на регулации, за да стане
възможно действането. От тази перспектива езикът не е инструментариум за споделяне
на знания или истини, а най-вече производство на разбирателство, съгласие или
поносимост, под властта на които се намира действащият. Тук се корени consensus като
база за схващането на онова, което “действително” е: “в което всички са убедени, това
наричаме действително”, казва АРИСТОТЕЛ и винаги пази в резерв един
телеологически аргумент за това. Едва скептичното разрушение на този запас отново
разкрива видимост към прагматичното подземие на consensus.
Знам, че днес изразът “скепсис” не се котира високо. За него някога се е знаело твърде
много, пък и твърде точно, и затова гледат да не нарушават покоя му. Но
антропологията, чието метафизическо изтласкване се опитах да локализирам накратко,
става наложителна най-вече в подземната, само от време на време припламваща,
традиция на скептицизма, когато вечните истини трябва да се пренастройват по мярата
на най-близките сигурности и човекът вече не се явява като преоблечен вариант на
един чист дух. Първата философска антропология, която заслужава такова име, е в
началото на Новото време Апология на Раймон Себон на МОНТЕН. Изпод ръцете на
един скептик, който не се смята достоен да поставя въпроси отвъд човека, един
предимно конвенционален материал изпада в ново агрегатно състояние, в което
единственият все още възможен предмет на човека безапелационно разкрива, че всичко
е още само симптом на този предмет. Тази традиция отвежда през моралистиката до
изрично наречената така Атропология на КАНТ.
Скепсисът, трупан в подножието на теориите на познанието (но е на феноменологията
на Хусерл) само с цел окончателното му отхвърляне, се лишава от шанса за своята
антропологическа печалба, която зависи от въпроса, какво му остава на човека, когато
той се провали в посягането към чистата евидентност, към абсолютното
себеосноваване. Документ за това положение на нещата е начинът, по който Декарт е
уредил не само радикализираното теоретическо съмнение, но и проблемът за един
morale par provision, който до приключването на теоретическото познание би трябвало
да представлява ставащия възможен тогава morale definitive. Все още показателната
2
илюзия на Декарт се състои не толкова в увереността, че morale finitive щял скоро да
дойде, тъй като физиката щяла бързо да бъде завършена, а най-вече в това, че
междувременно може да има една статична фаза на придържане към извечни
учтивости. Декарт не иска и да знае за обратното действие на теоретическите процеси
върху мнимата привременност на временния морал. Категорично си заслужава да се
обмислят последствията от тази идея за morale par provision в условията на
избледняващата научна есхатология и да се разпознаят много от общите черти,
произвеждани отново и отново в неизпълнените очаквания за край по отношение на
науката. Когато Декарт иска да инсценира временното като примирие, той отхвърля
наложителността да обмисля антропологическите импликации на това състояние. Така
е бил в състояние да приведе като пример за временния морал загубилия се в гората,
който трябвало решително да върви направо само в една посока, за да излезе от гората,
понеже всички гори са крайни и за обсъжданата ситуация могат да се разглеждат като
непроменливи. Препоръката на формална решимост за временния морал означава
забраната да се вземат под внимание всякакви конкретни характеристики на ситуацията
и нейните промени, включително и предразположението на човека към едно състояние
на несигурна ориентация. Обявеното крайно постижение на “метода” предотвратява
настоящето себеразбиране на човека, предотвратява и реториката като техника да се
разпорежда в привремието преди всички окончателни истини и морали. Реториката
набавя институции, там където липсват евидентности.
Бихме могли да оставим дуализмът на философия и реторика, чието уравновесяване е
винаги неуспяло, да се уясни в един определен исторВъпросът, какво е човекът, се е
утаявал в безбройни опити за определения, наподобяващи дефиниции. Разновидностите
на онова, което днес се нарича философска антропология, могат да се сведат до една
алтернатива: човекът като бедно или като богато същество. Че човекът не е
биологически фиксиран в една определена заобикаляща го среда, може да бъде
разбирано като фундаментален недостиг на подходяща екипировка за самосъхранение
или като откритост за богатството на един свят, който вече не е единствено витално
белязан. Творчески човекът става поради принудата на потребностите си или поради
игровото боравене с излишъка на талантите си. Той е съществото, неспособно да
направи нещо, ей така, напразно, или животното, способно единствено на ‘acte gratuit’.
Човекът e дефиниран чрез онова, което му липсва, или посредством творческата
символика, в която той се настанява като у дома си в собствен свят. Той е зрителят на
универсума в следата на света или ексцентрикът, прогонен от рая върху късче земя,
което нищо не е. Човекът носи в себе си плътно наслоената утайка на цялата физическа
действителност или той е зарязаното от природата нищожество, измъчвано от
неразбрани и останали без функция рецидиви на инстинкта. Няма нужда да
продължавам с изброяването на антитезите; лесно се вижда принципът, по който то
може да се продължава.
Що се отнася до реториката, то и нейните традиционни принципни постановки могат да
се възведат до една алтернатива: реториката си има работа с последствията от
притежаването на истина или с объркванията, следващи от невъзможността да се
постигне истина. ПЛАТОН повежда войната срещу реториката на софистите,
вменявайки й, че тя се основавала на тезата за невъзможността на истината и оттам
извеждала правото да представя убедителното като истина. Най-влиятелната реторика в
нашата традиция, тази на ЦИЦЕРОН, вместо това изхожда от възможността да се
притежава истина и придава на словесното изкуство функцията да разкрасява
съобщаването на тази истина, да я прави понятна и впечатляваща, накратко: да се
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Tехниката на речта

Tехниката на речта се явява като специалния случай на регулирани начини на поведение, което дава нещо да се разбере, маркира, съдейства за съгласието или предизвиква противоречия.
Изпратен от:
stelina
на 2007-06-18
Добавен в:
Реферати
по Философия
Статистика:
247 сваляния
виж още
Изтегли
 
Домашни по темата на материала
Чистия разум и практическия разум в икономиката
добавена от mimka__94 11.05.2015
0
9
Философия - човекът като философски проблем в модерната философия- З. Фройд, Е.Фром
добавена от ivelina_mg 25.10.2013
0
50
Съществува ли истинска и непроменлива човешка природа и каква е тя?
добавена от mimzylina 08.07.2018
2
9
Подобни материали
 

Аз знам,че нищо не знам

12 дек 2007
·
672
·
2
·
357
·
776
·
42
·
3

Всичко започва все някъде,макар и мнозина физици да не са съгласни с това!Хората обаче винаги са напипвали(смътно в повечето случаи) проблема с началото на нещата...
 

Платон и Аристотел

16 юни 2009
·
196
·
5
·
1,296
·
204
·
59

Платон и Аристотел Периодът, в гръцката история, наречен днес „ Висока класика“ дължи името си на великите постижения на изкуството и философската мисъл, създадени сред образованите прослойки на тогавашното атинско общество. С оглед на филосфското тво...
 

Сократ - биография и философия

17 апр 2006
·
2,127
·
10
·
2,061
·
720
·
131
·
1

Първият философ атинянин, съвременник на Демокрит. Сократ е интересен не само с учението си, но и с живота си, защото той е въплащение на учението му. Сократ оказал огромно влияние не само на античната, но и на съвременната философия.
 

Езикът като терапия

09 юни 2006
·
454
·
2
·
707
·
88
·
6
·
1

Езикът е универсален инструмент. В ежедневието езикът задоволява нуждата от обмяна на информацията между хората. На едно друго ниво езикът може да бъде и средство за изразяване (изговаряне, споделяне) на емоции.
 

Какво кара хората да се обвиняват

21 юни 2007
·
410
·
2
·
197
·
141
·
5
·
3

Съвестта е изходът на човека от злините, което той сам си е причинил.
 
Онлайн тестове по Философия
Тест по философия
изпитен тест по Философия за Студенти от 2 курс
Изпитен тест по философия за студенти. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Лесен)
30
37
1
3 мин
08.08.2013
Тест по философия за 11-ти клас
изходен тест по Философия за Ученици от 11 клас
Изходен (обобщаващ) тест по философия за 11-ти клас. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Лесен)
38
152
1
16.10.2012
» виж всички онлайн тестове по философия

Tехниката на речта

Материал № 35627, от 18 юни 2007
Свален: 247 пъти
Прегледан: 49 пъти
Качен от:
Предмет: Философия
Тип: Реферат
Брой страници: 17
Брой думи: 5,812
Брой символи: 50,318

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Tехниката на речта"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Мариана Алова
преподава по Философия
в град Бургас
96

Павлина Костадинова
преподава по Философия
в град София
с опит от  20 години
304

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения