Големина на текста:
Смях и плач в поезията на Христо Ботев
Словото на Ботев винаги присъства в сърцевината на българския дебат за ценностите и
смислите на съществуването, на личния и на груповия избор, обречени да се претопят в
История. Заради изключителния статут, който Ботевият глас притежава в културата ни,
в цялостното ни живеене, професионалното ни литературоведско съдене за думите му
винаги е изправено пред рискове от особен порядък. Задачата му да бъде генератор на
интегративни енергии, работещи във времето и пространството, предполага твърд
договор за четенето, разбирането, "превода" на името "Ботев" и на всичко, което
метонимически представя. В същото време то трябва да притежава динамични
характеристики, да е способно да отговаря на нови въпроси, да "казва" още и още неща.
Не винаги благодатната роля на посредник между неподвижната в материалната си
даденост и презумптивната си ценност текстовост, и силно подвижния релеф на винаги
различното "сега" като че ли се пада на тълкувателя със специфичен ценз и
компетентност. Той е длъжен да превръща някогашното в настояще, да променя
неизменчивото, да изковава другостта на същото.
Езикът в литературното пространство не е способността да кажем нещо. Той не е
на разположение и в него ние не разполагаме с нищо. Този език никога не е езикът,
който ние говорим. В него никога не говорим, никога не се обръщаме към никого, не го
викаме. Но това отрицание само прикрива съществения факт, че в този език всичко се
обръща в утвърждение, в този език отричащото утвърждава. Когато не говори,
всъщност той вече говори - както езикът на Ботевата поезия. Той не е мълчание, тъй
като именно мълчанието говори в него. Една особеност на ежедневното слово е, че то
трябва да бъде чуто, и това е част от природата му. Но в тази точка на литературното
пространство никой не чува речта. На това се дължи и рискът на поетическата функция.
Поетът чува и разбира език, който другите не чуват и не разбират.
Необходимостта да се пише е свързана с доближаването до онази точка, в която
думите нямат никаква роля, там се ражда илюзията, че ако останем в досег с тази точка,
но връщайки се в света на възможното, ще може да се направи "всичко", да се каже
"всичко". Възрожденското писмо е обсебено от откриването и изброждането на
телесността като генератор на фигуралната реч, като централен персонаж и в
"истинния" разказ, и в представянето но тропите, заели се с вербализацията на
етническото знание за смисъла на ставащото "тук-и-сега".
За Милена Кирова в лириката на възрожденския поет "фигури на сюжета като
майката, либето, стари татко и пр. нямат значение извън способността си да попадат в
отношения на идеологемна зависимост", те са скромен и оскъден фон, в който цари
непроблематичността. Майките тук са "изцяло обзети от мисълта за техните синове.
Нарцисистът е фундаментално противопоставен на Едиповия процес", казва Бела
Грюнбергер, и съобразявайки се с тази аксиома, разказването на Ботев, разпознало го
като нарцисист, открива спокойната липса на Едипова конфликтност в двадесетте
стихотворения.
Фигурата на Жената-имаща-син в Ботевия лирически дискурс не се отличава с
такава пълна и плътна монолитност. Може би майчиното е двойнствено и колебаещо се
между смисли и оценки.
За тази модалност на битието образът на родителката като вярна и разбираща,
нормативна е същностно важен. В алгоритмиката на изписаната от Ботевите стихове
представа майката е майка, когато плаче, жали, люби. Майката е свързана с определени
реалии, участва в характерни взаимоотношения - именно тяхното изследване би
направило смислово по-обемен нейния образ.Освен, че плаче и скърби, майката у Ботев
твърде често кълне. Валери Стефанов предпочита да коментира това раздвояване в
репрезентацията й извън съобразяването с някакво психоаналитично изкушение.
Кълнящата майка е двойница на Ужасната майка Демон, на Мащехата, на Вещицата,
този път делящи едно тяло с Богородица. Преди да ожали загубата си, тя иска тази
загуба, иска смъртта на детето си. Клетвата й предизвестява неговата гибел, вика злото,
разгръща се като предсказване на страшен край, още по-мъчителен от самия себе си,
защото е изпреварен от знание - представа за него, защото е пожелано не просто
умирането, а неговата бавност, мъчително ретардираната агония в болест - болка и
отблъскваща грозота на рушащото се тяло. Доста подробно фиксираното за обемите на
лирическия изказ кълнене в "Пристанала" е още по-пищно, с още повече ужасяващи
детайли: "Да не цъфнеш, да не пекнеш,/ дъще клета, сос Дойчина ;/ да окапеш, дето
седнеш - / да не станеш по година! // Дано болест те налегне,/ болест, дъще, живеница/
и Дойчин да не убегне/ от верига, от темница!//Тоз хайдутин, що го либиш,/ на кол утре
да го видиш,/че от там се тебе хили,/ и на горски самодиви!".
Поетическият сюжет решава думите на гнева като течащи в особените
пространства между майка и дъщеря; в това изригване на смъртоносна магия синът (...
братя ти, хайдутин върл) остава на з`а в е т и надалече от Нейния яд фиксиран в
младата жена, която бяга в любовта от старата. В "Майце си" обаче Той и Тя трябва да
са само двамата - без посредници в обмена на чувства, без разсейващи, криещи ги един
от друг, Други. И тук кълненето на майката, което риторичните въпроси се опитват да
обявят за неслучило се, все пак като че ли е било - ако трябва "злочестината",
"съхненето", "вехненето", "язвеността" на Сина да намерят своето обяснение. Като воля
за възмездие мъжът привижда - причува майчиното, нейния глас:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
Причиненото й е без име за него (затова той не го разпознава като престъпване),
защото е преди думите му, то е нещо, което не може да се изрече, понеже е сбъднато в
особен, отвъддействителен модус на битието. Стореното от Сина събужда нейната
ярост, Долния свят, зверинната й жажда да убива; вината му открива и Другото у нея,
открива я като химера, тяло от тела - лице и гръд като на жена, привличащи, жестоки и
смъртоносни като лъв. Този път не Тя пита Героя за зората, пладнето и вечерта на
човешкия живот, Той пита Майка си къде отиват мощта и верите на младостта, защо не
може да бъде щастлив. Ако във въпросите, отправени към мълчанието й, може да се
дочуе уплаха (доловима е при специфично интониране на болезненото догаждане в
онова "Ти ли си, мале,...,ти ли си..."), тя идва от двусмислията на любовта, в безсилието
да обичаш друго, друга, освен Нея:
Освен теб, мале,никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;...
От невъзможността да крачиш напред, а не в кръга на непреодолимата
привързаност затвор. Волята за повторение, бягството в някогашното търсят едно
"преди", което е позволявало мечтата "щастие, слава да видим двама", а те правят
тъканта на идеалното битие, делено от майка и син. Формулата "слава и чест",
артикулираща българския възрожденски етос и толкова често изписвана у Ботев, в
неволния му опит да назове неизпълнимото, непозволеното, преживява точно такова
преправяне: то всъщност признава, че тук "щастие" и "чест" са алтернативно
несъвместими.
Излизането на пътя е своеобразна смърт на чедото, рухване на установената
близост. В поемата "Хайдути" тези значения като че са внушени най-силно. Желанието
на Чавдар да иде при баща си в планината е посрещнато с плач:
Зави се майка, замая -
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
в очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Загубени са ориентирите и опорите на света, човекът се огъва под затискащата
тежест на уплахата. Не глада и жаждата оплаква майката, а изоставеността си,
изтлялата защитна способност на родния дом.
Въпреки че Чавдар "плахо" гледа майка си, в текста - Ботев тече силен разказ за
опита на сина да отмести властта на Ужасната Любима жена. Императивът "но кълни,
майко, проклинай" пак я предполага като опасност, като заплаха и заедно с това се
опитва да изведе злотворната енергия на непредсказуемостта от насочването към
детето, заговорва се за вините на едни или други, но други са, които майката трябва да
накаже вместо сина.
Императивът "Плачи!" (особено отекване, продължение, усилване на заповедното
"Кълни (не мене)!", отместващо омразата й) не отбелязва едноизмерна надежда, а
еднопосочно желание. Синът е единствен - "Плачи за мен" е аналогично на "Плачи за
него" в "Обесването на Васил Левски". Биха могли да се съзрат утайки на отмъщение
(к.м.- Т.М.). В тях лошата майка, лошите родители биват наказани от смъртта (или
бягството, или изчезването) на чедото си, след загубата на което скърбят. Иначе казано,
синът може да се подчини, да владее майка си - или просто да е освободен от нея -
само, ако е мъртъв. Тук би трябвало да се поговори за коварните амбивалентни Богини
- Майки, пожелали Мощта или Верността на Синовете си, убили ги и след това
задължително оплакващи гибелта им, за християнския коментар към миторелигиозните
протосюжети.
В скришното противостоене заради придобиване на собственост върху плача на
Майката Синът тук все пак отстъпва на Бащата, доколкото признава, че Нейното
хранене и поене са негови, бащини задължения - права-власти. В "На прощаване"
храненето и поенето й са вече постулирани като присвоени, принадлежащи на Сина,
макар и по един негативен начин, при формулирането на виновност заради
неизпълнено задължение: "...ще кажат за мене: / "Нехранимайка излезе ", заради
невърнат заем. В контекста на току-що казаното фантазиране на престъпното пируване

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Смях и плач в поезията на Христо Ботев

Словото на Ботев винаги присъства в сърцевината на българския дебат за ценностите и смислите на съществуването, на личния и на груповия избор, обречени да се претопят в История.
Изпратен от:
kvk666
на 2007-06-16
Добавен в:
Теми
по Възрожденска литература
Статистика:
344 сваляния
виж още
Изтегли
 
Подобни материали
 

Паисий Хилендарски - ,,История Славянобългарская’’ - Защо езикът и родът са важни за всеки човек?

21 яну 2008
·
523
·
2
·
291
·
247
·
20
·
1

Анализът е печелил награда в литературен конкурс, проведен в град Петрич.
 

Христо Ботев-Биографични бележки

31 мар 2006
·
2,211
·
3
·
194
·
314
·
36
·
22

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.
 

Творчеството на Ботев

09 дек 2007
·
390
·
3
·
788
·
435
·
36
·
3

В човешката история преди всички велики събития е бил правен важен и съдбоносен избор. Пълководци, политици, хора със всевъзможни занимания са заставали на брега на Рубикон. Много от тях са...
 

Българския народ в "История славянобългарска" (план-конспект)


План-конспект по темата с пълни увод, теза и заключение, и отделно с микротези.
 

Христо Ботев- "На прощаване"

04 дек 2006
·
4,885
·
2
·
232
·
961
·
44
·
26
·

С този свой стих Ботев обобщава посланието си, което е изповед пред майката и завет към идното околение. Лирическият герой тръгва по пътя на борбата, защото знае, че това е борба за свобода, така жадувана и желана.
 
Онлайн тестове по Възрожденска литература
Тест по литература - Иван Вазов
тематичен тест по Възрожденска литература за Ученици от 7 клас
Тест по литература върху творчеството на Иван Вазов и по-специално „Немили-недраги“.
(Лесен)
20
254
1
16.09.2011
» виж всички онлайн тестове по възрожденска литература

Смях и плач в поезията на Христо Ботев

Материал № 35361, от 16 юни 2007
Свален: 344 пъти
Прегледан: 195 пъти
Качен от:
Предмет: Възрожденска литература, Литература
Тип: Тема
Брой страници: 18
Брой думи: 5,131
Брой символи: 42,264

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Смях и плач в поезията на Христо Ботев"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения