Мариана Алова
преподава по Философия
в град Бургас
Големина на текста:
bitieto kato filosofski problem
Същност на онтологията. Предпоставки за осмисляне на проблема във всекидневното
съзнание. Битие и битийност. Митът за пещерата. Елеатите и Платон. Идея и материя у
Платон. Битието за Хайдегер. Трансцендентното и наличното битие. Онтологичната
същност на живописната творба. Битието на музикалното произведение.
В своите “Пролегомени” Имануел Кант отбелязва, че не можем да посочим нито една
единствена книга така, както се посочва Евклид, и да кажем, че именно това е
метафизиката и в тази книга ще се намери благородната цел на тази наука, познанието за
една висша същност и за един бъдещ свят. Когато стане дума за метафизика, обаче,
излизат наяве такива недопустими и несигурни твърдения, че винаги една метафизика е
противоречала на друга или с оглед на своите твърдения, или с оглед на техните
доказателства. Той сравнява метафизиката с пяна, която плува над природните науки,
която след като се изчерпи, се замества от друга пяна.
Изворите на метафизиката според него не могат да бъдат емпирични, защото това не е
физическо, а метафизическо познание и това не може да бъде нито външният опит, върху
който се покои физиката, нито вътрешният опит, който служи като база за психологията.
Според него това е априорно познание от чист разсъдък и от чист разум. Именно поради
това като доказателство за правомерността на една истинска метафизика Кант привежда
аргументи за възможността на априорните синтетични положения, представляващи
познание от чист разум. Всъщност немският философ има предвид не метафизиката в този
вид, в който той я заварва, а една по-различна философска дисциплина, която се формира
именно в резултат на неговите философски преобразования. Метафизиката, пък и
философията изобщо в традиционния смисъл на ХVІІ и ХVІІІ век едва ли биха отговорили
на тези Кантови изисквания. Те едва ли биха могли да бъдат третирани като творения на
“чист разум”, като априорни (предшестващи всякакъв опит) мисловни конструкции.
Всъщност кьонигсберският философ е намерил друг аспект на философското познание,
който според него предшества метафизиката. Това според него е трансценденталната
философия…
Като правило в западната философска традиция както в миналото, така дори и сега най-
често понятията онтология и метафизика се възприемат като идентични, означават
практически едно и също – това, което стои над физиката, това, което обуславя нейната
конкретна форма, начинът на съществуване на обектите. В същото време тази традиция се
оказва несъстоятелна само в един случай – тогава, когато подходим към темата за човека.
Мартин Хайдегер проницателно отбелязва, че метафизическото мислене като правило е
рационалистично, а рационализмът не е в състояние да разграничи битие от
съществуващо. Затова макар да звучи удовлетворително тогава, когато говорим за
устройството на Вселената, за Големия взрив, за същността на пространство-времето,
метафизическият патос не е в състояние да ни пренесе през отговора на всъщност най-
актуалния въпрос: как всичко това е наше съзнание, как всичко това се случва на нас и
носи своя духовен смисъл за този, който се опитва да се взре в съдбата си.
В този контекст философията е създала още един термин, с който да подчертаем именно
човешката страна, човешкия смисъл на ставащото. В миналото философите у нас
специално се подиграваха с възгледите на Джордж Беркли и особено с тезата “their esse is
persipi” – тяхното съществуване означава да бъдат познати. Това си остава за тяхна
сметка. Всъщност по един много прост начин ни е казано нещо много важно:
съществуването на нещата е и наше собствено съществуване, а връзката между тях в
нашето съзнание представлява символ за същността на всичко (независимо дали имаме
предвид същността на човека, на някакви други неща, или дори на самото познание).
Точно проблематиката, възникваща в тази връзка е обусловила потребността от един друг
начин на мислене, който да ни покаже друг аспект на метафизиката, включващ битието на
човека – това е областта, която ние наричаме онтология.
Предмет на онтологията представлява откриването на истинската автентична същност на
човека, като положена в основата на битието. Есенцията на метафизиката се състои в това
“мета”, което се надстроява над физиката, но се намира в твърде добри отношения с нея,
направо в хармония и разбирателство. Същността на онтологията е в това, че тя не е
просто свръх физиката, тя отива “отвъд” нея, отвъд всякакви представи, породени от
установения и социално легитмиран дискурс. Затова онтологията носи в себе си познание
за това, което Ницше нарича “Воля за мощ”. Онтологичната мощ се състои в това, че
прониквайки в битието човек тръгва от собственото си съществуване към простори далеч
надвишаващи неговите физически и социални контури, той се насочва към необятни
космически измерения, несъизмерими с неговата сетивна природа, дори и с неговото
всекидневно мислене.
И всекидневното съзнание, и философията, като осмисляне на света трябва да разгадаят
смисъла на това “съм”, да отговорят на въпроса откъде сме се взели, какво
представляваме, колко струваме, на какво можем да се надяваме.
Категорията битие и свързаното с нея осъзнаване на реалността изпълняват няколко
значими функции в нашето съзнание:
• самоидентификация
Дори простото любопитство кара хората постоянно да си задават въпроса за своя собствен
произход, качеството и спецификата на природата си, възможностите и перспективите
както на отделния човек, така и на обществото като цяло.
• представа за смисъла на живота
Ако ние си даваме сметка за това какво представляваме, можем да определим и към какво
да се стремим, какво да очакваме, за какво си струва да бъде посветен животът ни.
• етическа регулация
Именно от представата за това, че човешкият живот има в себе си някакъв особен смисъл
и е даден като израз на принципни начала в същестуването, следва и необходимостта той
да се придържа към някакви възгледи за ценности, към представи за добро и зло.
– от идеята за ценността следва и нормативната регулация на поведението – какво трябва
и какво не трябва да правим, изхождайки от разбирането за собствената си ценност и
предназначение;
– ако ние не намираме нищо специално и произтичащо от световния ред в собствения си
живот, ако не виждаме ценност в самите себе си, следва, че не е необходимо и да се
придържаме към каквито и да е правила, тъй като в света всичко е едно и също, не
съществуват нравствени ангажименти, а в основата са материалните потребности. Това
значи е един свят, в който няма разлика между добро и зло, не съществуват такива
ценности като любов, свобода, справедливост, а човешкият живот изцяло е във властта на
материалните потребности, причинно-следствените зависимости, а поведението на човека
е изцяло предопределено.
– човек може да възприема себе си като духовна природа, като носител на ценност, която
произтича от самия начин на устройство на този свят;
– душа означава съвкупност от психичните свойства на човека, интелект – способността за
мислене, съзнание – способността да придаваме смисъл на реалността независимо дали я
възприемаме като външна, обектна, или вътрешна, принадлежаща към психичния и
мисловния ни свят, субективна;
– дух наричаме не просто съвкупността от тези дадености, но принципът, който стои в
основата на тяхната проява и силата, енергията, непрекъснато актуализираща ги. Ако
психиката, интелектът, съзнанието принадлежат към съществуващия свят, духът
принадлежи към неговата основа, към източника на световното устройство на нещата. В
този смисъл духът има битие – той не е случайна проява, а напротив – принадлежи към
същностните определения на съществуването; За духа важи най-много стихът на Иван
Вазов: “Не се гаси туй, що не гасне!”
– битийността придава на духовната природа надличностен характер – ценностите и
нормите: доброто, красивото, любовта, красотата не са валидни само за емоционалния
комфорт на отделната личност, а имат универсална стойност.
В Библията има един пасаж, в който Моисей задава на Бога въпроса: Кой си ти? Той дори
го моли да се покаже. От Бог Йехова той получава един изключително дълбок и наситен с
философски смисъл отговор: “Аз съм този, който съм!” В тази на пръв поглед тавтологична
фраза се състои смисълът на онтологията. Това е сферата на безгранична мощ, достъпна
единствено за Бога, но постигаема от Разума. Така човек се изправя пред ситуация, в
която трябва да прояви могъществото на заложения в него дух, той трябва да мисли за
съзиданието на света, да се постави макар и абстрактно в позицията на едно
свръхможещо същество, на което е достъпно творението – Бог. Именно онтологията е
дисциплина, която прави тези занимания легитимни. Тя създава процедури, понятиен
апарат, категории, внушаващи на хората сериозност – вместо лудия мечтател, въобразил
себе си на мястото на Бога, пред нас се изправя добросъвестният мислител, който намира
свръхчовешките основания за “правенето на свят” и доказва, че този, направен от човека
свят е универсално валиден, защото отговаря на законите на Разума.
Най-просто казано, философията се опитва да разгадае смисъла на това “съм”, да разбере
как хората “биват” и защо предпочитаме да бъдем пред алтернативата да ни няма..
Ако съществуването е на повърхността и протича винаги ограничено във времето, битието
представлява същността на ставащото, независимо от пространствено-времевите
характеристики (вечност).
Като философска категория битието носи изначален смисъл, доколкото е проблем, който
може да бъде отнесен и към Бога в религиозната философия (проблем за битието на
Бога). Дори и за всеобщото абсолютно необходимо същество трябва да се доказва, че има
битие – т. е, че стои в същността на нещата, не зависи от никакви обстоятелства или
наложени му отвън принципи, а само по себе си задава принципите и начина, по който се
стичат обстоятелствата. Затова, според Н. Бердяев, свободата стои в изначалната
същност на света, предполага неговото битие.
Какво е битие?
То е вечност неизменно или в същността на всички изменения; Когато нещо може да се
промени, да изчезне, да се изгуби или да се превърне в собствената си противоположност,
ние не можем да видим него някакъв смисъл, заслужаващ внимание и представляващ
значимост за нашия живот. Когато то не подлежи на промяна и е трайно, независимо от
времето, то заема значимо място в устройството на света и в нашия живот, определя
характера на това, което става и това, което предстои. Затова ние се интересуваме, дали
нещата около нас, обществото, в което живеем, живите същества и най-накрая - ние
самите, имат битие – т. е. притежават същност, независима от случайностите, недосегаема
от тленността на всекидневните неща и представляваща висш смисъл.
В античната философия идеята за битието получава завършен израз във философията на
Елейската школа. Според Парменид философията се дели на две части: едната според
истината, а другата според предположение. Като мерило за истината той обявява разума,
а усещанията са неточни. Истинното битие е умопостигаемо, защото умът постига вечните,
докато сетивните неща не носят истината, те са изменчиви, нетрайни, ние откриваме в тях
само повърхността. Според Парменид само битието съществува и разумът признава само
това, доколкото съществуването на на битието той смята за невъзможно. Като
доказателство за битийността на нещата той посочва мислимостта на тоталното битие –
тенденция, която ще открием в по-късния развой на европейската философия. Битието не
е породено, не възниква и не се подчинява на смъртта. Всичкото е цяло, то е безкрайно,
неподвижно и еднородно. Не е съществувало в минало, няма да съществува в бъдеще –
всичкото е сега.
В тезите на Парменид като че ли се съдържа зародишът на цялата европейска традиция:
светът има своя дълбока основа – битие, тази основа е недосегаема за движението,
изменението и времето, тя носи същността му и не може да се трансформира. Битието е
интелигибилно, постижимо единствено за разума. То е “…ограничено от всички страни и
може да се сравни с масата на едно добре закръглено кълбо, което във всички посоки е
еднакво (заоблено)” (Парменид – “За природата”).
Тези основни принципи на онтологичното разглеждане намират своята кулминация във
философията на Платон. Големият немски мислител Карл Ясперс твърди, че след Платон
цялата философия е просто едно повторение на вече известни неща. Дори да не приемем
тази теза, трябва да признаем, че с Платон започва съзнателната автобиография на
философията и философите – именно в неговите диалози се открива преходът от
натурфилософия (т. е. философия на природата) към метафизиката (обобщената теория
за битието и устройството на света).
Платон създава философска система, която предизвиква дори естетическо наслаждение –
тя е израз на интелектуално прозрение и чувство за хармония, благодарение на които е
била създадена една удивително красива представа за света и неговото устройство, която

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Битието като философски проблем

Същност на онтологията. Предпоставки за осмисляне на проблема във всекидневното съзнание. Битие и битийност. Митът за пещерата. Елеатите и Платон. Идея и материя у Платон. Битието за Хайдегер. Трансцендентното и наличното битие.
Изпратен от:
daiana88
на 2009-02-04
Добавен в:
Курсови работи
по Философия
Статистика:
630 сваляния
виж още
Изтегли
 
Домашни по темата на материала
Как Хегел мисли абстрактно и конкретно?
добавена от proletnakralica 27.09.2014
0
9
Философия - човекът като философски проблем в модерната философия- З. Фройд, Е.Фром
добавена от ivelina_mg 25.10.2013
0
50
Играта като елемент на личността
добавена от sladur4etata666 09.11.2012
0
17
Съществува ли истинска и непроменлива човешка природа и каква е тя?
добавена от mimzylina преди 13 дни
2
8
моля помогнете спешно е
добавена от djansel.h98 18.09.2015
1
5
Подобни материали
 

Насаме със Сартр

15 дек 2008
·
116
·
4
·
1,051
·
109
·
28
·
2

“Адът - това са другите!”. Често се замислям върху мисълта на Сартр. Дали това е същият Сартр, който е казал, че човек е свободен, че моята свобода зависи от свободата на другите, а и свободата на другите зависи от нашата свобода...
 

Милетската школа – Талес, Анаксимандър и Анаксимен

14 ное 2007
·
531
·
5
·
1,094
·
467
·
47
·
1

Милетската школа – Талес, Анаксимандър и Анаксимен Милетската школа е първата философска школа.
 

Страхът (есе)

07 дек 2007
·
438
·
1
·
205
·
426
·
15
·

Дали страхът ни погубва, или ни помага да оцелеем?
 

Аз знам,че нищо не знам

12 дек 2007
·
671
·
2
·
357
·
774
·
42
·
3

Всичко започва все някъде,макар и мнозина физици да не са съгласни с това!Хората обаче винаги са напипвали(смътно в повечето случаи) проблема с началото на нещата...
 

Предмет на философията

29 яну 2009
·
103
·
6
·
638
·
91
·
32

Философията възниква преди повече от три хиляди години, като съвкупност от определени представи и възгледи за света като цяло...
 
Онлайн тестове по Философия
Тест по философия за 10-ти клас на тема: Метафизика
тематичен тест по Философия за Ученици от 10 клас
Обобщаващ тест по философия за 10-ти клас върху раздела метафизика. Въпросите са само с един верен отговор.
(Лесен)
26
24
1
4 мин
21.08.2012
Тест по философия за студенти 2-ри курс
междинен тест по Философия за Студенти от 2 курс
Тестът съдържа 20 затворени въпроса само с по един верен отговор. Предназначен е за студенти, изучаващи философия във 2-ри курс.
(Лесен)
20
42
1
1 мин
27.08.2013
» виж всички онлайн тестове по философия

Битието като философски проблем

Материал № 276870, от 04 фев 2009
Свален: 630 пъти
Прегледан: 795 пъти
Качен от:
Предмет: Философия
Тип: Курсова работа
Брой страници: 97
Брой думи: 16,207
Брой символи: 141,961

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Битието като философски проблем"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Мариана Алова
преподава по Философия
в град Бургас
93

Павлина Костадинова
преподава по Философия
в град София
с опит от  20 години
300

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения