ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ
“ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”
педагогически факултет
РЕФЕРАТ
На тема: ЦАРСТВО НА ДУХА И ЦАРСТВО НА КЕСАРЯ
По: Професионална етика
Изготвил: Проверил:
Бюлент Мустафа Юмер Доц. д-р Д. Добрев
Спец.: Социална педагогика
IІІ курс; Ф.К.№ 606
ШУМЕН
2009
В човека има активно, творческо начало, с което е свързано
познанието. Това активно начало е духовното начало. Познанието съдържа
теургичен елемент. И затова човек може да създава царство на Духа, а не
само царство на Кесаря. Кесарят е вечният символ на властта, на
държавата, на земното царство. Има две основни гледни точки за
съотношението на Кесаря, властта, държавата, царството на този свят и
духа, духовният живот на човека, царството Божие. Това съотношени се
възприема или дуалистично или моностично. Монизмът винаги е с
тиранична тенденция, независимо дали е религиозен или антирелигиозен.
Правилно разбраният дуализъм на Царството на Кесаря и царството
Божие, на духа и природата, на духа и организираното в държава общество
може да обоснове свободата.
Истината, на която би трябвло да се подчинени всички часни истини,
не е отвлечено разумна, а е духовна. За духовната общност на хората от
по-високо стапало се разкрива истината, която е трансцендиране на
обективния или по-точно на обективния свят. Онова, което наричат битие,
не е последната дълбочина. Самото бити вече е продукт на рационалната
мисъл, то зависи от зависи от състоянието на съзнанието и състоянието на
света. По отношени на истината се извършва разделяне на божие и
кесарево, на дух и свят. Истината е субективна, а не обективна, тя се
обективира в зависимост от света на необходимостта, от царството на
Кесаря, нагажда се към раздробеността и несъвършената множественост на
наличния свят. Ковекът, затворен в себе си, е несвободно същество, което
не е зависимо от дълбочината, а е определяемо отвън, от необходимостта
на света, в която всичко е разпокъсано, враждебно настроено едно спрямо
друго, изпаднало е от дълбочината, тоест- не е духовно. В дълбоко
екзистстенциалното духовно познание се разкриват Истината и Смисълът.
На обективното познание му е достъпно само царството на Кесаря, но не и
царството на Духа. Трябва да се вижда абсурдността и безмислието на
света, в който живеем, и същевременно да се вярва в духа, с който е
свързана свободата, и в смисъла, който ще победи безсмислието и ще
преобрази света. Това ще е тържество на царството на Духа над царството
на Кесаря, тържество на Истината не е само над лъжата, но и над
частичните, разпокъсани истини, претендиращи за водеща роля. Няма
нищо по-възвишено от търсенето на Истината и от Любовта към нея.
Истината, единната и цялостна Истина е Бог, и познанието на Истината е
влизане в Божествения живот. Духовното познание е богочовешко
познание, познание не чрез разум или чувство, а чрез цялостния Дух. В
човека има активно, творческо начало, с което е свързано познанието. Това
активно начало е духовното начало. Познанието съдържа теургичен
елемент. И затова човек може да създава царство на Духа, а не само
царство на Кесаря.
Човекът стои пред въпроса на въпросите – въпроса за Бога.
Желаещите да извисят идеята за Бога дефакто страшно я принизаха,
приписвайки на Бог качества, взети от царството на Кесаря, а не от
царството на Духа. Гаранции за съществуването на Бог няма, човек винаги
може да се съмнява и да го отрича. Бог е не битие, Бог е Дух. Бог е не
есенция, а екзистенция. За Бог може да се говори само със символичния
език на духовния опит. Човешкото съществуване, разглеждано в
дълбочина, а не повърхностно, е единственото потвърждение за Божието
съществуване, тъй като човекът е отражение на Божия образ, макар и често
изкривяващо този свой образ. Неудовлетворението на човека от
ограниченото, крайното, стремежът му към безкрайното е проява на
божественото в него, човешкото потвърждение за съществуването на Бога,
а не само на света. Само срещата в духа е среща в свободата. Само в духа и
в свободата срещата с Бог е драматично събитие. Бог се ражда в човека и
човекът по този начин се извисява и обогатява. Бог има нужда от човека и
човекът има нужда от Бог. Допускането, че съществуват две природи –
божествена и човешка, които могат да бъдат свързани, но не са
тъждествени и не се поддават на сливане – е истина, неразбираема за
обективиращия разум, тя е свръхразумна, тъй като разумът сам по себе си
е склонен или към монизъм, или към дуализъм. Изцяло измамна и
унизителна е често повтаряната идея, че пред Бог човекът е нищо. Тъкмо
обратното, трябва да се казва, че пред Бог, чрез обръщането си към Бога
човекът се издига, той израства и побеждава нищото. Бог не е причина за
света. Бог не е сила в природния смисъл, която да действа в
пространството и времето, не е господар и повелител на света, не е и
самият свят или силата, разлята в света. По вярно ще е, ако кажем, че Бог е
Истината и Смисълът на света, Бог е Духът и Свободата. Свободата на
човека се състои в това, че освен царството на Кесаря съществува
царството на Духа. Съществуването на Бог се проявява чрез
съществуването на дух в човека. И Бог не прилича нито на силата на
природата, нито на властта в обществото и държавата. Свободата е
възможна само в случай че освен царство на Кесаря съществува и царство
на Духа, тоест царство Божие. Бог не е обективно битие, към което са
приложими рационални понятия, Бог е Дух. Ако няма Бог – тогава няма и
победа над смъртта, няма вечен живот, всичко е абсурдно и лишено от
смисъл. Ужасно трудно е да се оправдае и обясни присъствието на
всемогъщия и всеблаг Бог в злото, в чумата, в холерата, в изтезанията, в
ужасите на войните, революциите и контрареволюциите. Не Бог управлява
света, а го управлява князът на този свят по свои си закони, законите на
света, а не Божиите закони. Този свят е много повече подчинен на
царството на Кесаря, отколкото царството на Духа.
297
