Големина на текста:
"ПРЕДСМЪРТНО" И "ПРОЩАЛНО" НА ВАПЦАРОВ
Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с
живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални
проявления/измерения. Светостта на личното пространство в
“Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна),
защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка
- любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен.
Връзката на човека със социума в “Предсмъртно” кара лирическия
субект да мисли живота като реалия с чудовищно смазващ финал:
“Разстрел и след разстрела - червей...”. Заедно с това този свършек
е видян като нещо “толкоз просто и логично...”, докато в
територията на личното пространство насищането във
въобразеното гледане на любимата дори от отвъдното с нищо не е
сигурно и гарантирано - “когато се наситя да те гледам...”, но дали
ще се наситя - не е ясно, не е “просто и логично” - може би и затова
е човешко, истинско и по свой начин вечно...
Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един
различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред-устроеност на
света не се мисли от лирическия човек като утопия в
“Предсмъртно”, а като възможна за постигане цел. Затова
приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: “Аз паднах.
Друг ще ме смени и ...толкоз.” Тя се проблематизира поетически
единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на
живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото
време “тук” и “сега”. Смъртта в “Предсмъртно” (е видяна като)
визира буквален финал, който обаче метафорично свързва
заедността на аза с “народе мой” чрез обичта в символа на “бурята”
- промяна, знак за предстоящо отвоюван, мечтан ново-ред. Двата
лирически текста се сродяват чрез акта на обичането, което е и в
основата на интимното живеене в ”Прощално”, където страхът от
окончателна раздяла-“оставяне” е доловим в речевия жест “Не ме
оставяй, ти отвън - на ПЪТЯ“ и “вратите не залоствай”. На пътя
човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на
любимия копнее за приютеност чрез приемането “отсам” вратата-
преграда, където светът за двама е интимният космос на аз-ти,
защитен от външното, чуждо на тяхната близост пространство
“отвъд” вратата, на пътя. Сравнението с гост от първа строфа,
втори стих, се родее с чужденец-пътник - “нечакан и далечен
гостенин”, т.е. когато азът не е в едно измерение с любимата жена,
естествено допуска от-далеченост, дори от-чужденост помежду им,
наложени от смъртта като случила се вече раздяла. Но съкровеното
желание за завръщане през смъртта при “жена ми”, въпреки
съзнаването на неговата невъзможност, отсъства в трезвостта на
“Предсмъртно”, като ясно доловимо логично-семантично
“дописаният” паратекст заявява праговото екзистенциално
себеизживяване преди смъртта, която тук е не естествен завършек
на живота или доброволен избор, а смърт-осъждане, наказание за
възправяне срещу вече озаконен социо-ред. Това дава основание тя
да се мисли като саможертвена и бунтарска, но и ненавременна и
изненадваща, следствие на безмилостно жестоката, “както казват” -
“епична”, борба. Според нейната неумолима логика “Какво тук
значи някаква си личност!”?!... Някак се обезсмисля
индивидуалният героичен жест, изборът да се отстояваш, да бъдеш
себе си. По-скоро се утвърждава истината, че можеш да си себе си,
ако си част от мечтите, целите и света на другите в заедността,
обемаща настояще и бъдеще. Нищозначенето на личността не може
да се допусне в територията на интимно-личното, защото тогава
няма духовна връзка, няма съкровен свят и фантазното завръщане в
съня на живия не би могло въображаемо да се “състои”.
“Прощално” и “Предсмъртно” чрез говоренето на лирическия
субект представят човека на прага на смъртта - осъждане-наказание
за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени
достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си,
без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която
любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки
сили от нея. “За теб се изживявам като единствен” - казва единият
лирически текст - “а за другите съм заменим” - допълва вторият.
Видяни по този начин, двете стихотворения градят представата за
човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната
преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-
справедливата в утопичната идея за нов социо-свят.
"ПРОЩАЛНО"
Вапцаровият лирически човек обитава времена и пространства,
между които границите са заличени - свободното преминаване от
"вчера" към "днес", към очакванията на "утрешния ден" се
осъществява с убеденост, която е присъща единствено на една
космополитна личност, експлицираща опита на миналостта в
драматизма на епоха, "препускаща лудо напред". И в това
неустоимо движение се съвместява битието на предците,
"миришещи на лук и вкиснало", с новото "място за живеене" на
техните деца - работещите хора в сегашността-завод - и
сигурността за постижимостта на света, в който "ще имаме хлеб
тогава, ще имаме хлеб...". Подобно преживяване на
действителността като неоспорима възможност предпоставя и
множеството предположени ситуации, в които си се представя
лирическият Аз - "Ето, да кажем, вий вземете - колко? - пшеничено
зърно от моята вяра..." ("Вяра"), "Тогава, когато и аз остарея..." ("Не
бойте се, деца"), "Работех пак в завода, а пък то - уж същия завод,
машини същи..." ("Сън"). Те са изречени с характерната за
Вапцаров реторика, оглеждаща сегашността на постигнатите от
лирическия му човек истини в техните "други", но съществуващи
едновременно състояния, съмнения, провокации. Защото
проверката на ценностите се осъществява винаги в някаква
екстремна ситуация на застрашаването им (ограбването на вярата,
безхлебието на децата, войната). Истинността на въобразеното е
толкова убедителна, че превръща илюзията, хипотезата, мечтата в
неотделима част от реалното битие на героя.
В този контекст и смъртта не се осъзнава като "отвъден свят", а
само като още една от възможностите на човека да бъде, да
присъства в неспокойствието на живота, продължен от другите,
защото всеки "друг" си всъщност "ти" чрез отдадеността, с която си
заченал бъдещето ("Но да умреш, когато се отърсва земята от
отровната си плесен, когато милионите възкръсват - това е песен,
да, това е песен!" - "Писмо", "Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!" - "Борбата е безмилостно
жестока..."). В глобалността на "размноженото" битие на
Вапцаровия човек обаче едно стихотворение се вмества с
уникалността на привидно непривичната за него интимност, с която
се изповядва "прощаването" с любимата. Осемте стиха на
"Прощално" са съвършени с красотата на пределната простота - в
изказването (липсва каквато и да е поетическа претенциозност), в
човешките жестове, изразяващи съкровеността на чувствата

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

"Предсмъртно" и "прощално" на Вапцаров

Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в “Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна)...
Изпратен от:
DiDi_too
на 2008-05-05
Добавен в:
Анализи
по Нова българска литература
Статистика:
775 сваляния
виж още
Изтегли
 
 

"Предсмъртно" и "прощално" на Вапцаров

Материал № 139820, от 05 май 2008
Свален: 775 пъти
Прегледан: 448 пъти
Качен от:
Предмет: Нова българска литература, Литература
Тип: Анализ
Брой страници: 7
Брой думи: 1,225
Брой символи: 10,392

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за ""Предсмъртно" и "прощално" на Вапцаров"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител


Таня Генова
преподава по Нова българска литература
в град Пловдив
с опит от  15 години
7 1,955 154

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения