Големина на текста:
Програма за кандидатстудентския конкурсен изпит по История на България
Образуване и укрепване на Българската държава (края на VІІ - средата на ІХ в.)
Прабългари и славяни през епохата на "Великото преселение на народите" (ІV-VІІ в.). Основаване и начално развитие на
българската държава при хан Аспарух и хан Тервел. Териториално разширение и централизация на България през
първата половина на ІХ в.
Християнизация и политическо развитие на България (втората половина на ІХ - първите три десетилетия на Х
в.)
Покръстване на българите и основаване на Българската църква. Дейност на Кирило-Методиевите ученици в България.
Политическо и културно развитие на Българската държава при цар Симеон.
Залезът на ранносредновековното Българско царство (927-1018 г.)
Управление на цар Петър. Цар Самуил и неговите наследници в борба за запазване на българската държавна
независимост. Завладяване на България от император Василий ІІ.
Възобновяване и развитие на Българското царство при Асеневци до 1241.
Въстанието на братята Петър и Асен. Завършване на освободителното движение при цар Калоян. Политическа хегемония
на Българското царство в Европейския югоизток при цар Иван Асен ІІ. Държавна уредба и стопанско развитие.
Църква и култура през ХV-ХVІІ в.
Българските земи в контактната зона между християнството и исляма. Църковна организация и манастирската мрежа.
Книжовни средища, изкуство, народна култура.
Политически и съпротивителни движения на българите през ХV-ХVІІ в.
Българската антиосманска съпротива през ХV в. Хайдутството. Европейският свят и българите. Българските въстания
през ХVІ-ХVІІ в.
Ранно българско Възраждане.
Същност, съдържание и хронологически граници на възрожденската епоха. Фактори на българското Възраждане. Нови
явления и тенденции в развитието на аграрните отношения в българските земи през ХVІІІ и началото на ХІХ в. Подем на
градското стопанство (занаяти, търговия, наченки на манифактурното производство). Социални промени в българското
възрожденско общество. Зараждане на българската национална идея. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански -
живот, дело, последователи.
Изграждане на новобългарската просвета и на възрожденската култура.
Движение за новобългарска просвета - предпоставки, основни етапи, дейци. Българската възрожденска култура -
предпоставки за развитие; периодичен печат; наука; нови явления и тенденции в областта на литературата, изкуството,
архитектурата, художествените занаяти; по-ярки възрожденски творци.
Църковно-национално движение през епохата на Възраждането.
Предпоставки за възникване на църковното движение. Основни етапи, програмни документи, дейци, идейни течения.
Създаване на Българската екзархия.
Националноосвободително движение на българския народ през 50-те - средата на 70-те години на ХІХ в.
Кримската война (1853-1856) и българите. Обществено-политическа дейност на Георги Раковски (1821 - 1867).
Емигрантски политически организации през 60-те и началото на 70-те години на ХІХ в. Създаване и дейност на БРЦК.
Източната криза (1875-1878) и българският политически въпрос.
Начало на Източната криза. Създаване и дейност на БРК. Опит за въстание през септември 1875 г. Създаване и дейност
на Гюргевския революционен комитет. Априлско въстание 1876 г. Руско-турската война 1877/1878 г. и Освобождението
на България.
Възстановяване и развитие на Българската държава (1878 - 1885 г.)
Временно руско управление. Подготовка на Органическия устав. Учредително събрание и приемане на Търновската
конституция. Избор на български княз. Държавно-политическо развитие на Българското княжество до Съединението.
Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.)
Съединисткото движение в Източна Румелия. Осъществяване на Съединението. Отношение на Великите сили и на
балканските държави към Съединението. Сръбско-българска война (1885 г.). Признаване на Съединението.
България в края на ХІХ век (1887 - 1899 г.)
Управление на Народнолибералната партия - вътрешна и външна политика. Отстраняване на Стефан Стамболов от власт.
Образуване на Народната партия. Вътрешна и външна политика на правителството на Константин Стоилов.
Българският национален въпрос (1878 - 1903 г.)
Възникване на българския национален въпрос. Националноосвободително движение на македонските и тракийските
българи в края на ХІХ и началото на ХХ в. Илинденско-Преображенско въстание.
България в навечерието и по време на Балканските войни (1908 - 1913 г.)
Управление на Демократическата партия. Обявяване на независимостта на България (1908 г.). Изграждане на
Балканския съюз. Първа Балканска война (1912 - 1913 г.). Втора Балканска (Междусъюзническа) война - 1913 г.
Държавно-политическо развитие на България (1918 - 1923 г.)
Следвоенната политическа обстановка в България. Съглашенска окупация. Коалиционни кабинети. Ньойски мирен
договор. Самостоятелно управление на БЗНС - реформи и външна политика. Политически борби. Държавният преврат на
9 юни 1923 г.
България в годините на Втората световна война (1939 - 1944 г.)
Българският неутралитет в началото на войната. Вътрешнополитическо развитие. Присъединяване към Тристранния пакт.
"Обединена" България. Регентски съвет. Активизиране на опозицията. Външнополитическа преориентация. Държавният
преврат на 9 септември 1944 г.
УЧЕБНА ЛИТЕРАТУРА
История на България от древността до наши дни - за 11 клас, авторски колектив: Делев, П., Г. Бакалов, П. Ангелов, Ц.
Георгиева, П. Митев, И. Илчев, И. Баева, Е. Калинова. С., Планета 3, 2001.
История и цивилизация - за 11 клас на СОУ, авторски колектив: Гюзелев, В.‚ Р. Гаврилова, И. Стоянов, М. Лалков, Л.
Огнянов, М. Радева. С., Просвета, 2001.
История и цивилизация - за 11 клас на средните общообразователни училища, авторски колектив: Мутафчиева, В., К.
Косев, С. Грънчаров, Х. Матанов, И. Илиев, А. Василев. С., Анубис, 2001.
Програмата съдържа основни проблеми от историята на българската държава и на българския народ и е съобразена с
изучавания в средното училище материал по История на България.
Темите се конкретизират в деня на изпита и формулировките им се различават от предварително обявените в
програмата, но отчитат заложения в нея обем от проблеми.
Основни изисквания и критерии, по които се оценява работата на кандидатстудентите
1. Въпросите по темата е необходимо да се развиват цялостно и изчерпателно, съобразно фактологията, застъпена в
учебниците.
2. В изложението кандидатите следва да покажат умения за анализ, обобщения и систематизация на събитията,
явленията и процесите, свързани с темата.
3. При пропуск на основен въпрос оценката се намалява до две единици.
4. При оценяването на писмените работи се взема под внимание и способността на кандидатстудентите да боравят с
историческата терминология, както и показаната от тях езикова култура.
ПРОИЗХОД НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ
У в о д
В историята на всеки народ съществуват събития от изключителна важност, които носят в себе си не само духа на настоящето, но които определят
до голяма степен и пътя на неговото последващо развитие. Подобен момент в българската история е периодът на формирането и утвърждаването на
българската народност през времето на Ранното средновековие. Тук говорим за онова сливане на трите основни етнически компонента, които
познаваме като прабългари, траки и славяни. То довежда до появата на една нова народност, съхранила в себе си наследството и достиженията на
отделните свои носители и нееднократно доказвала своята жизненост и устойчивост през вековете.
Ключов момент в тези събития е въпросът, свързан с произхода и родината на древните българи, познати в науката още като прабългари или
първобългари. Важността му се определя от факта, че така наречените прабългари са преки носители не само на името “българи”, но и на онзи
елемент на държавност и организираност, който споява и обединява в едно различните етнически групи.
През последните години темата около произхода и родината на древните българи придоби още по-голяма актуалност. Тя се превърна в обект на
вниманието не само на запознатите с проблемите специалисти, но също и на цяла редица непризнати от официалната наука изследователи и
ентусиасти. Появата на последните бе провокирана основно по две причини. Първата е, както казахме важността на проблема, който въпреки
дългогодишните и многобройни изследвания, все още не е намерил своето окончателно разрешение. Втората причина е породена от изчерпаната като
съдържание, но все още тиражирана в учебниците теза за тюркския произход на древните българи. Тази наложила се с времето, но както става все по-
очевидно несъстоятелна теория, доведе с годините до натрупването на немалко неправилни изводи относно бита, произхода и историята на древните
българи, а също и за отношенията между различните етноси в ранната българска държава. Същевременно към нестандартните, а и често доста
хаотични опити да се доказват нови и нерядко сензационни открития също трябва да се подхожда изключително критично, за да не изпаднем от една
погрешна представа в друга. Опитът, изцяло да се променят нашите представи по тези въпроси, съдържа опасността отново да приемем мнение, което
не може да издържи на сериозна научна критика.
Напоследък голяма част от проблемите, свързани със създаването на ранносредновековната българска държава, се свеждат единствено до
изясняване на произхода и прародината на древните българи, както и до преразглеждане на количественото съотношение между славяни и българи в
новообразуваната държава и приносът на всяка една от двете общности при нейното изграждане. Тези въпроси, макар и изключително интересни, не
изчерпват важните проблеми от периода на ранното средновековие. Често пренебрегван е въпросът за участието на местното балканско население в
новоизграждащата се българска държава. Това население, състоящо се предимно от потомци на старите траки, по думите на наш известен историк
трябва да се счита като първи и основен компонент в създаването на българската народност, независимо от обстоятелството в каква численост то се е
запазило до поселването на славяни и първобългари и възникване на българската държава
1
.
Така за разрешаването на въпросите, свързани със създаването и изграждането на българската държава и формирането на българския народ, не е
достатъчен единствено отговорът на въпроса за произхода на древните българи. Тук обаче ще спазим наложилата се традиция и ще започнем
разглеждането на темата в търсене отговор именно на този въпрос.
Въведение
През последните години бяха преразгледани немалко исторически свидетелства и археологически доказателства, свързани с българското минало и
началото на българската държавност. Като сравнително бързо и надеждно средство за разкриване на историческата истина, като че ли в работите на
редица изследователи се наложи използването и привеждането на голямо количество доказателства от езиково (лингвистично) естество. Наистина,
според думите на самите лингвисти, изучаването на езика може да достигне по-дълбоко в човешкото минало, отколкото и най-старите писмени
паметници. Подходът към подобни доказателства обаче трябва да се извършва особено добросъвестно и внимателно. Наследството, свързано с даден
език и неговото развити,е е нещо доста специфично. То лесно дава възможност за множество спекулации и много по-неусетно от анализа на
археологическия материал и историческите свидетелства може да доведе до появата на представи и заключения, които нямат нищо общо с
историческата истина. Затова в началото на нашето изследване е необходимо да си припомним някои факти, колкото общоизвестни, толкова и
незаслужено подминавани, а и нерядко премълчавани от изследователите, което е недопустимо при провеждане на изследвания от подобен характер.
Днешният български език е част от голямото индоевропейско езиково семейство. Представата за това голямо езиково семейство се заражда в
научните среди преди повече от двеста години. Самото название се употребява за пръв път в началото на деветнадесети век, след което придобива
особена популярност. То служи за обозначаване на онази широко разпространена езикова група, която включва повечето от съвременните и
отмрелите вече европейските езици, а също и онези, които могат да бъдат открити на една обширна територия, простираща се от най-западните части
на Европа, през Иран и Афганистан чак до северната половина на индийския субконтинент. С помощта на сравнителната лингвистика днес може да
бъде възстановен и предполагаемият общ индоевропейски т.нар. протоезик, възникнал преди повече от 6000 години и разпространил се постепенно
чрез дъщерните си езици на тези огромни площи от територията на Евразия.
Принадлежността на съвременния български език към това индоевропейско езиково семейство е безспорна. В предложените модели на т.нар.
индоевропейско езиково дърво българският език намира своето място сред сродните т.нар. славянски езици, основни съвременни представители на
които са полски, чешки, руски, белоруски, украински, словенски и сърбохърватски език и други (прил. 1).
Този факт едва ли подлежи на преразглеждане или на промяна. Спорове по този въпрос могат да се провеждат дотолкова, доколко е правилно
разграничението на три вътрешни подгрупи в това семейство - западнославянска, южнославянска и източнославянска (или проторуска), какви са
вътрешните прилики и разлики между отделните езици, доколко е правилно причисляването на българския към групата на южнославянските езици и
т.н. Като цяло обаче, родството между изброените славянски езици е несъмнено и се дължи на един общ език-основа, изучаването на който, впрочем е
от изключително значение както за самите славянски езици, така и за изучаването на всички съвременни индоевропейски езици.
Днешните славянски езици са близки както по своята граматична структура, така и по речниковия си състав. Но докато първото не важи в пълна
степен, особено при разглеждането на един аналитичен език, какъвто е българският, близостта по речников състав е очевидна. Това нагледно може да
се проследи при съпоставяне на едни от най-често употребяваните думи в ежедневието при различните славянски езици:
По този показател днешният български език изглежда сравнително добре определен и той действително намира своето място сред групата на т.нар.
славянски езици. Ако поставим този факт в светлината на историческите събития, то той без съмнение ще доведе до извода, че щом нашият
съвременен език принадлежи към славянската група, то преобладаващата част от днешното българско население, като етнически състав, би трябвало
да принадлежи към същите тези славяни. Допълнителни доказателства в тази насока даваше и изучаването на езика на древните българи. Те
съставляваха онзи етнически компонент, който през времето на Ранното средновековие наред със славяните участваше в образуването на българската
народност.
В продължение на дълги години изследователите успяха да определят със сигурност само няколко думи, запазили се в съвременния български
език, с предполагаем прабългарски, т.е тюркски произход. Дори и такъв изтъкнат езиковед като Стефан Младенов успя да определи само 11 думи от
прабългарски произход, запазили се в съвременния български език. Но дори и те могат да се приемат за тюрко-български само условно. Според
неговите думи, след елиминирането на всички мними първобългарски елементи, за вероятни първобългаризми биха могли да се смятат следните думи
от новобългарския народен език: бисер, белег, белчуг (гривна), бъбрек, пашеног (баджанак), тояга и чипаг (женска дреха без ръкави). Към тези думи
могат да бъдат добавени още капище (олтар, светилище), кумир, сан, чертог, а покрай тях и лични (кръстни) имена като Шишман, Каран, Аспарух,
Кардам и др.
4
Към тях може да се прибавят и още няколко, но дори и в този случай числото на тюрко-българските заемки в новобългарския език
едва ли можеше да надхвърли двадесетина думи, и то не от същински активния речник, използван в ежедневието. Този факт естествено доведе до
извода за вероятната малобройност на прабългарското население, което беше свеждано до няколко десетки хиляди човека. Това население след
пристигането си на Балканския полуостров и с течение на времето било напълно асимилирано от завареното по тези земи славянско население,
въпреки че по някакъв начин успяло да предаде или наложи името си над новообразуваната народност.
От друга страна, включването на прабългарския език към тюркското, а оттам и към алтайското езиково семейство, автоматично го изведе от
кръга на индоевропейските езици. Прабългарите следователно не можеха да бъдат причислени към народите от индоевропейското семейство. Те бяха
представяни най-често като пришълци, дошли от Централна или Средна Азия и наложили своето име и държавна организация над завареното
население, но изчезнали безследно в хода на историята. Техният неиндоевропейски произход, обликът им на насилствени завоеватели и на един едва
ли не чергарски и конен народ, установил се трайно на Балканския полуостров единствено по силата на обстоятелствата, се смекчаваше до известна
степен от факта, че този новопоявил се народ носел със себе си една силна военна и държавна организация. Това спомогнало на голяма част от
южните славяни да се обединят в една държава - България, и по този начин да запазят своята култура и идентичност. Така в най-общи линии беше
разглеждано началото на българската държавност на Балканите. Заключенията за малобройността на прабългарите и многобройността на славяните се
потвърждаваха и от езиковите данни и съвременния български език.
Посочените по-горе убедителни доказателства за връзката на нашия език със славянските езици, потвържденията от страна на историята и фактът,
че от прабългарския език са останали не повече от двадесетина думи с тюркски произход, и то от не особено важно естество, сякаш предопределят
посоката на по-нататъшните проучвания по този въпрос.
Дали това наистина е така и доколко могат да се смятат за установени разгледаните по-горе факти? И дали изобщо има смисъл от едно по-
задълбочено изследване по този въпрос при така очерталата се ситуация?
АЗЪ ЕСМЪ
Впрочем, не е необходимо да отиваме по-далеч от Вазовото “Аз съм българче”, за да разберем до каква степен са несъстоятелни изказаните по-
горе твърдения. Преди обаче да пристъпим към анализа на лингвистичните данни, да се върнем отново към прабългарския етнически елемент,
участвал в създаването и изграждането на българска държава и народност и да потърсим неговото действително място в тези процеси.
Дори и авторите, които през годините приемаха по един или друг начин тезата за тюркския произход на прабългарите, отбелязваха винаги
особеностите на тяхната материална култура, която ги отличаваше доста от номадската култура на останалите тюркски племена и народи. Завещаните
от прабългарите фундаментални каменни строежи при Плиска, Пъкуйул луй Соаре, Преслав, Дръстър, аулът при Чаталар от периода на Първо
българско царство, развитието на производството, търговията и земеделието, първобългарските каменни надписи, монументалния и уникален скален
релеф при Мадара, високотехнологичната керамика и художествените занаяти, които изследователите свързваха с появата на Балканите на все същите
прабългари, подсказваха за наличието на едно не номадско, а по-скоро уседнало, земеделско“о тип общество.
Този феномен можеше да бъде обяснен по два начина - или че самите прабългари са били представители на едно подобно общество, или че преди
заселването им на Балканския полуостров те са имали трайни контакти с представителите на някое такова. И тъй като първата възможност беше
категорично отхвърлена, оставаше вторият вариант. В своя капитален труд “Формиране на старобългарската култура” Станчо Ваклинов прие
тюркския произход и тюркоезичността на древните българи, но същевременно отбеляза, според наблюдението и на други автори, че животът на
прабългарите в степите на Южна Русия, т.е. времето преди заселването им на териториите на Балканския полуостров, има изключително важно
значение за тяхното етническо и културно развитие
5
. Там почти три века те живеят в досег със старото местно население алани, което има ирански
произход. Когато прабългарските родове започнали да отсядат на постоянни живелища, те започнали да се приобщават към поминъка и бита на това
най-близко земеделско население. Така те възприемат и онази култура, чиито носители са земеделците.
Изобщо, прабългарите показват твърде много различия и особености в културата, бита и държавообразуващите процеси, за да ги определим като
един типичен номадски народ. Въпреки официалното й налагане, тезата за тюркския произход на древните българи винаги е била приемана в
научните среди с известни резерви и допълнителни условности. Оттук тръгват и различните представи за етническия произход на прабългарите.
Според някои автори, двете основни тези около етническия произход на древните българи могат условно да бъдат наречени теза за тюркския
произход и теза за сарматския (ирано-сарматския) произход
6
. Разликата между двете тези е доста съществена и намирането на логично разрешение се
оказва трудна задача. Освен това други автори предполагат наличието и на угорско (т.е. угро-финско) население, в състава на прабългарския етнос
7
.
Опит за намиране на изход от така очерталата се ситуация и помиряване на тези твърде различни по своя характер представи за произхода на
древнобългарския народ, бе предложеният от Рашо Рашев вариант, според който в състава на прабългарите може да се предполага наличието на три
групи население:
* иранци от степите на Азия и Европа;
* угри от лесостепната зона на Западен Сибир;
* тюркоезични хуни от Централна и Средна Азия, чийто етнически облик при пристигането им в Европа изглежда вече бил значително смесен.
По-нататък, продължава същият автор, съвкупността от археологически, антропологически и езикови данни дава основание да се поддържа тезата,
че в етногенеза на прабългарите, заселили се по долното течение на Дунава, преобладаващ ще е бил иранският етнически елемент
8
.
Предположението за наличие на подобни, до голяма степен “механични” смеси от различни народи, при това носители на различни по тип
политически, икономически и културни традиции, крие немалко недостатъци. Тях посочваме по-нататък. Тук само ще констатираме, че откъсването
от тюркската теория и последвалото насочване на вниманието на изследователите в нова посока доведе до неочаквани резултати. Прекалено дългото и
безплодно взиране в тюркските езици, сред които се търсеха съответствия с езика на прабългарите, доведе дотам, че забележителното количество
думи и граматични съответствия с езиците от т.нар. иранска езикова група (алано-сарматски, кюрдски, пущунски, персийски, авестийски и т.н.),
открити за един сравнително кратък период на проучване, изглеждаше наистина неочаквано. Още повече, ставаше въпрос не за някакви специфични
или рядко използвани понятия, а за думи, свързани с ежедневието и бита на всеки един човек. Всички тези доказателства на пръв поглед идваха в
подкрепа на т.нар. алано-сарматската, т.е. иранската хипотеза.
Отдавна е установено, че единствено в българския език личното местоимение за първо лице единствено число (аз, староб. азъ) е различно от това
във всички останали славянски езици (напр. руски “я”, сръбски “ja” и т.н.)
9
. Освен това спомагателният глагол “съм” (староб. “есмъ”) липсва при
някои славянски езици, но същевременно е характерен и за голяма част от езиците в латинската и германската групи. Тук, както и по всички други
въпроси, свързани с особеностите на българския и старобългарския, тюркските езици стоят достатъчно далеч и не могат да послужат като отправна
точка при разглеждането на каквито и да е въпроси. (Така например лично местоимение ед. ч. в повечето турски езици - ben - т.е. “аз”.)
При по-голямата част от езиците от иранската група обаче, обозначението на индивида в първо лице единствено число се извършва по
изключително подобен на нашия съвременен език начин. В осетинския език то звучи и се предава графично като “aeз”, в кюрдски - az, в талишки - az ,
в язгулямски - az, в ишкашимски - az/ azi и т.н. Същото местоимение в езика на древните ираноговорещи народи, познат като авестийски, е “az?m”,
което също е достатъчно близко до съвременната българска форма
10
.
Това изключително силно доказателство за връзката между езика на днешните българи и иранските езици, беше само една малка част от откритите
и посочени напоследък успоредици. Днес в Кавказките планини един малък народ, т.нар. осетинци, е съхранил характерните особености на езиците от
източноиранската езикова група, мнозинството от които вече са изчезнали. Самите осетинци, назовават себе си “ирони” или “ирани” и се възприемат
от повечето изследователи, като наследници на споменатите по-горе във връзка с прабългарската култура и история алани. В осетинския език, се
откриват някои особено интересни за нас граматически и лексикални съответствия с българския.
На първо място, това е цитираната вече форма за първо лице единствено число, на личното местоимение - aeз. Известно количество думи от езика на
осетинците, има сходство както със съвременния български, така и с останалите славянски езици. Това са думи като “стын” – да стана, ставам;
“зонын” – знам; “даттын” – давам; “хъaeлaeс” – глас; “хъуыр” – гърло; “куы” – кога; “никуы” – никога и т.н. Интерес представляват онези думи, които
се срещат само сред някои от славянските езици, но имат значителна прилика с редица съвременни български думи и понятия. Това са думи като
“хaeрын” – храня се; “куыдз” – куче; “къах” – крак; “скъуынын” – късам, да скъсам; “райсоммae” – утро, разсъмване, “дaeле” – долу и т.н.
11
Особено важно е съответствието и при една характерна особеност свързана с образуването на множественото число, понеже пряко засяга грама-
тиката на езика. Множественото число в осетинския, се образува с прибавяне на -т, съответно - тae в именителен падеж, в края на думата.
Образуването на множественото число, чрез прибавяне на -ta в края на думата, е характерно всъщност, за всички езици от иранската група
12
. И днес
част от думите в българския, най-често тези от среден род, образуват множествено число именно по този начин, чрез директно прибавяне на -та в
края на думата: момче - момчета в мн.ч., дърво - дървета, поле - полета, море - морета, куче - кучета, парче - парчета и т.н. Още едно доказателство, че
този начин е специфичен или е бил привнесен вероятно допълнително към славяно-българския език е, че част от посочените по-горе думи могат да
образуват множествено число и по още един начин: напр. поле - поля, море - моря, и т.н.
При разглеждането на други езици от иранската група, като кюрдски, пушту, ишкашимски, мунджански се появиха нови доказателства за връзката
на българския език с тези далечни на пръв поглед индоевропейски езици
13
.
В доскорошните представи на българските лингвисти, прабългарският като тюркски език, заедно с турски, азербайджански, казахски, киргизки,
уйгурски, гагаузки, башкирски, чувашки и т.н, съставляваше част от по-голямото алтайско езиково семейство. То включваше още езици като
монголски, манджурски, тунгузки и други подобни. Кое прави толкова съществена разликата между представителите на тази група и не по-малко
далечните и непонятни за нас езици от иранската група на индоевропейското езиково семейство, каквито са осетински, кюрдски, таджикски,
ишкашимски, пущу, отмрелите вече сакски езици и т.н? И защо всъщност е толкова важно причисляването на първобългарския език към едната или
другата група?

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Теми по История на България

Прабългари и славяни през епохата на "Великото преселение на народите" (ІV-VІІ в.. Основаване и начално развитие на българската държава при хан Аспарух и хан Тервел. Териториално разширение и централизация на България през първата половина на ІХ в...
Изпратен от:
natalibsl
на 2008-04-16
Добавен в:
Теми
по История
Статистика:
1,344 сваляния
виж още
Изтегли
Материалът се намира в следните категории:
Теми по История за Студенти рядко сваляни с 11 - 20 страници от преди повече от година Други
 
Домашни по темата на материала
Драмата на мита като част от българската история
добавена от sk_zv
0
3
Портфолио по Методика на убочението по история
добавена от glezenko.momiche
0
34
българската култура 15-17век
добавена от NexTyS
0
18
Владетели с името Ангел, Михаил, Гавраил
добавена от derspatz
1
10
Подобни материали
 

Освобождението на България 1877

18 май 2008
·
133
·
9
·
2,814
·
266
·
32

Освобождението на България 1877 - тема по история.
 

Славяни. Произход, разселване и идването им на Балканския полуостров

01 апр 2006
·
733
·
8
·
1,403
·
1,455
·
147

Славяни. Произход, разселване - поминък и обществен живот, уръдия на труда, вярвания, заселване на Балканския полуостров и последици.
 

"Сага за древните българи - прародина и странствания" - Петър Добрев

03 мар 2008
·
134
·
60
·
27,404
·
335
·
14
·
2

Много народи е имало по света, но трудно може да се открие по-необикновен и загадъчен народ от древните българи. Малцина все още съзнават, че на този забравен народ принадлежат няколко редки исторически рекорда...
 

Великото преселение на народите

26 май 2009
·
147
·
12
·
2,711
·
225
·
26
·
2

Терминът „великото преселение” означава нашествията и миграциите, засегнали територията на Римската империя в Европа и Северна Африка между края на IVв.сл.Хр. и края на VIIв.сл.Хр. ...
 

Ранно българско възраждане

24 яну 2009
·
165
·
16
·
2,105
·
131
·
28

Ранно българско възраждане за кантидат-студенти...
 
Онлайн тестове по История
Тест по история за 7-ми клас на тема: Първите цивилизации
тематичен тест по История за Ученици от 7 клас
Тест по история за седмокласници върху материала за първите цивилизации. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Лесен)
11
561
92
09.09.2013
Тест по история на тема "Формиране на средновековната цивилизация (4-10 в.)
тематичен тест по История за Ученици от 8 клас
Тематичен тест по история за осмокласници на тема "Формиране на Средновековната цивилизация (IV-X в.)". Въпросите са с един възможен верен отговор.
(Труден)
16
557
13
29.11.2011
» виж всички онлайн тестове по история

Теми по История на България

Материал № 130870, от 16 апр 2008
Свален: 1,344 пъти
Прегледан: 1,678 пъти
Качен от:
Предмет: История
Тип: Тема
Брой страници: 13
Брой думи: 11,683
Брой символи: 96,696

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Теми по История на България"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Диана Илиева
преподава по История
в град Плевен
с опит от  11 години
12

Николай Кошаревски
преподава по История
в град София
с опит от  4 години
14

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения